Хелън не каза нищо. Вървеше пред мен вдървена.
Стигнахме до първата врата вдясно в края на коридора и аз почуках.
— Влез — чу се отвътре глас на момиче.
Хелън отвори вратата и ние надникнахме в малка непочистена стая, която по нищо не се отличаваше от обичайните провинциални гримьорни, каквито могат да се видят във всяка част на страната. Имаше два стола, тоалетна масичка, покрита със завеса ниша, която служеше за гардероб, малък килим и мивка с течаща вода. Сюзън Джелърт седеше пред тоалетката и яростно триеше косата си с кърпа. Личеше, че току-що я беше измила и аз не можах да се сдържа да не ръгна Хелън в гърба. И дума не можеше да става, че момичето носи перука и идеята на Хелън, че това е Корин, която се представя за сестра си, пропадаше. Като видях как Хелън се наежи, ми стана ясно, че и тя е разбрала какво означава яростното триене на косата.
Сюзън носеше син пуловер и черни фланелени панталони. Пушеше и въпреки че нямаше никакъв грим, изглеждаше свежа и много млада.
— Влезте — каза тя усмихнато. — Каква изненада! — тя погледна Хелън. — Вие негова съпруга ли сте?
— Да — отвърна Хелън, — но в момента представям „Дженеръл Лайъбилити“.
Сините очи на Сюзън се разтвориха широко.
— О! — тя погледна бързо визитната ми картичка. — А вие сте от „Нашънъл Фиделити“? О, господи! Случило ли се е нещо? Но седнете, де. Страхувам се, че няма много място. — Тя бутна към Хелън единствения останал стол и ми посочи големия сандък, опрян на стената. — Моля да ме извините. Не очаквах посетители. Кой знае как изглеждам. — После, преди да успея да я успокоя, тя извика: — Хей, Брад! Ела тук.
Чухме да се отваря врата някъде по коридора и малко след това влезе Дени. Беше още със смокинга, който отблизо изглеждаше доста овехтял. Изненада се, когато ни видя, и хвърли бърз поглед към Сюзън.
— Това е Брад Дени — каза Сюзън и му се усмихна. — Той е мой импресарио и партньор. Това са мистър и мисис Хармъс. Мистър Хармъс е от „Нашънъл Фиделити“, а мисис Хармъс-от „Дженеръл Лайъбилити“.
За момент Дени изглеждаше стреснат, после се ухили.
— Гръм да ме порази — каза той. — Не знаех, че застрахователните компании се сродяват. Това май означава, че номерът е разкрит, нали? Сигурно знаете и за останалите полици.
— Да — отвърнах аз. — Знаем.
Наблюдавах ги и двамата изкъсо, но по лицата им не видях израз на вина или смайване. Не изглеждаха много уверени в себе си, очевидно бяха объркани, но в същото време от начина, по който се усмихваха един на друг, личеше, че намират ситуацията за забавна.
— Не знаем дали не трябваше да ви осведомим — каза Дени, като се облегна на стената. — Не искахме да ви плашим. Никой не ни попита дали сме застраховани при друга компания и решихме да си мълчим.
— При вашия вид полица не е било строго задължително да ни кажете за другите застраховки. Доколкото разбирам, сега мис Джелърт има застраховки за един милион долара?
— Да! — лицето на Сюзън светна. — Не е ли чудесно? Пресата ще се шашне като й го сервираме. Как ви се видя номерът? Направо ги убих тази вечер, а? Така е на всяко представление, нали, Брад?
— Разбира се — отвърна Дени, като я гледаше с гордост. — Все й повтарям да бъде търпелива, мистър Хармъс. Трябва да изпипаме този номер, преди да го представим в Ню Йорк. Тя иска да отидем веднага, но аз смятам, че е по-добре още един месец да обикаляме затънтената провинция. Виждате ли, на Белариус засега не може да се разчита напълно, а не искаме нещо да се провали, когато влезем в голямата игра.
— Белариус? — опулих се аз.
Сюзън се закиска.
— Това е моята змия. Нали е чудесна? Не мислите ли, че съм я дресирала прекрасно? Но Брад май е прав. Понякога Белариус не е в настроение и не иска да ме целуне.
Бутнах назад шапката си и издух бузи.
— Това, струва ми се, не може да е повод за притеснение. Чух, че бил отровен. Доколкото знам, ухапването от кобра е смъртоносно.
— Е да, може би — каза Сюзън меко, — но той няма да ме ухапе.
— Имате му голямо доверие — казах аз. — Но защо все пак не се подсигурите като премахнете торбичката с отрова? Няма ли да е по-разумно?
— Няма да е честно — отвърна Сюзън, шокирана. — Та нали хората ще се чувстват измамени.
— Знам какво ви е — каза Дени, когато аз се обърнах да погледна Хелън. — И аз се почувствах така, като видях нейния номер за първи път. Трябваха ми няколко седмици, за да свикна, През първите два месеца работа с нея свалих към 6 кг, но сега привикнах. Сюзън прави с тази кобра каквото си поиска. Направо е като памук в ръцете й.
— Не ми казахте дали ви хареса номера — попита Сюзън, като започна да реши косата си. — Развълнува ли ви?