— Но, скъпи, не забравяш ли, че си напуснал?
— Напуснах Медъкс, но не и случая — казах аз. — Мислиш ли, че ще оставя Джексън да ми натрие носа? Ще работя върху случая самостоятелно и ако го разплета, това ще струва много на Медъкс. Като независим детектив имам право на 1% от застрахователната сума, ако успея да докажа измама. Можеш да изчислиш колко прави 1% от милион и половина и да започнеш да мислиш за онова палто от норки.
— Ще мисля за него, когато разплетеш случая, Стив — каза тя усмихната. — Още сме далеч от това.
— Не се знае — казах аз и станах. — Една дребна грешка и всичко може да се разнищи. Помни ми думите.
II
Барсдейл се оказа по-малък и от Уилингтън: една бакалия, две бензиностанции, една кръчма и едно автобусно депо, изглежда, бяха всичко, с което можеше да се похвали.
— Не е като супермаркетите „Мейсиз“ — казах аз, като завих пред бакалията и спрях, — но може би ще ни кажат къде живее мисис Пейсли.
Хелън ме последва в бакалията. В единия край на големия магазин, натъпкан с всякакви стоки — от сапун до метла, имаше бар.
— Май сме попаднали точно на място — казах аз и се отправих към бара. — Ти какво ще пийнеш?
— Бира — отвърна Хелън, — и повечко.
Съдържателят, малък дебел човечец с весело червендалесто лице, се появи иззад един рафт е консерви и застана зад бара.
— Помощникът ми има почивен ден — обясни той. — Какво бихте желали?
Поръчахме бира.
Докато я сипваше, той каза:
— Тук не виждаме често нови лица. Само минавате или мислите да поостанете?
— Минаваме и заминаваме — казах му аз. — Обзалагам се, че тук не остават много хора. Има ли за какво?
— Хубав земеделски край — каза той. — Ако продължите още пет мили, ще видите фермите. Елате тук довечера и ще се изненадате. При мен идват към 50 души всяка вечер. Има танци три пъти седмично.
— Е, трябва да имате все нещо. Тук ми се струва доста тихо. Търся къщата на мисис Пейсли. Можете ли да ме упътите?
— Разбира се, тя е на около пет мили оттук. — Той ме погледна с любопитство. — Не знаех, че старата лейди има приятели.
— Това е делово посещение. Как да стигна там?
— Карайте по главния път до края на града и после завийте по третия черен път отляво. Къщата е накрая на пътя. Няма как да я сбъркате. Тя е единствена.
— Благодаря. Вие познавате ли мисис Пейсли?
— Тя идва често тук — каза съдържателят и поклати глава. — Може би трябва да ви предупредя. Тя е малко ексцентрична. Преди около две години загуби съпруга си. Бяха дошли тук да станат фермери. Купиха си хубава къщичка с десет акра земя. Посадиха портокалови дръвчета, направиха всичко тип-топ, а после изведнъж старецът изгасна като свещ. Оказа се, че сърцето му не било в ред и че не е трябвало да се заема с фермерство. Старата лейди обвинява себе си. Идеята била нейна и това нещо пообърка разсъдъка й.
Ние с Хелън разменихме погледи.
— Опасна ли е?
Той поклати глава.
— О, не. Става малко особена от време на време. Представя си, че съпругът й е още жив. Нищо страшно няма.
Аз довърших бирата си и се смъкнах от столчето.
— Е, ние ще я посетим. Мислите ли, че ще си е вкъщи?
— Тя вече не излиза никъде.
Като тръгнахме с Хелън към колата, аз казах:
— Да се надяваме, че паметта й не е пострадала. Доволен съм, че дойдох с теб.
— Аз също — каза Хелън сериозно.
Продължихме по прашния главен път. Бакалинът беше прав. Щом излязохме от града, ако можеше да се нарече град, видяхме в далечината фермите и акри от цитрусови горички. Барсдейл може да беше тих и малък, но беше също и чист, и трудолюбив.
Като стигнахме черния път, намалих и завих. Изкачвахме се около десет минути. От двете ни страни имаше прасковени градини, натежали от плод. Вече наближаваше 8 и половина и слънцето се спускаше зад хълмовете.
Минахме още няколко мили, оставяйки прасковените градини зад себе си и стигнахме до участък от земя, който не бе обработван от години. Сред буренясалата градина стоеше дървена къщурка, която изглеждаше сякаш едно подухване ще я срине.
— Май е това — казах аз и спрях пред големите порти, водещи към къщурката.
Слязохме. В един прозорец без перде мъждукаше светлина. Като вървяхме по тревясалата пътека, видях една фигура да се приближава до прозореца, а после да се отдръпва назад.
— Е, тя си е вкъщи — прошепнах аз и пристъпих до входната врата. Нямаше нито звънец, нито чукче. Потропах с ръка по напуканата врата.