— Хайде, Джордж, не започвай пак с комунистите — рече мисис Леги. — Ще дойда и ще ти помогна да се оправиш с пощурелите жени — тя го изведе през портала за терасата и извика през рамо: — Хайде, Джим! Ела да се жертваш в името на едно велико дело.
— Добре, но искам да обясня на мосю Поаро за „Търсенето на убиеца“, нали той ще раздава наградите.
— Можеш да му обясниш и по-късно.
— Ще ви изчакам тук — любезно обеща Поаро.
В настъпилата тишина Алек Леги се протегна на стола и въздъхна.
— Жени! — обади се той. — Като рояк пчели са — извърна се и погледна през прозореца. — И за какво е всичко това? Заради някакво си глупаво градинско увеселение, за което никой не го е грижа.
— Ала явно има хора — отбеляза Поаро, — за които то не е без значение.
— Но защо хората нямат поне мъничко разум? Защо ли не могат да разсъждават? Помислете за хаоса, в който е изпаднал целият свят. Не разбират ли, че обитателите на земното кълбо се готвят да се самоубият?
Поаро правилно прецени, че не възнамерява да отговаря на подобен въпрос. Поклати глава със съмнение.
— Освен ако не направим нещо, преди да е станало твърде късно… — Алек Леги замълча. Върху лицето му се изписа гняв. — А, да. Знам какво си мислите. Че съм ядосан, изнервен и така нататък. Като проклетите доктори. Препоръчват почивка, промяна и морски въздух. Добре де, дойдохме със Сали тук и наехме вилата до воденицата за три месеца, а аз спазвам предписанията им. Лових риба, къпах се, правих дълги разходки и се пекох на слънце…
— Да, забелязах, че сте се пекли — учтиво вметна Поаро.
— А, това ли? — Алек прокара ръка по обеленото си лице. — Това тук е последица от чудесното английско лято, което е толкова рядко. Но полза никаква. Не можеш да избягаш от истината, като просто й обърнеш гръб.
— Не, никога не можеш да избягаш от истината.
— А попаднеш ли в селска обстановка като тукашната, усещаш много по-остро нещата и невероятната апатия на хората в тая страна. Даже Сали, която е достатъчно интелигентна — и тя е същата. Защо да се тревожим? Така ми казва. Това ме вбесява! Защо да се тревожим?
— Питам ви само от любопитство, защо се тревожите?
— Господи, и вие ли?
— Не, това не е съвет. Просто искам да чуя отговора ви.
— Не разбирате ли, че някой трябва да направи нещо.
— И този някой сте вие, така ли?
— Не, не. Не лично аз. Човек не може да се занимава само със себе си в подобни времена.
— Защо не? Дори в „подобни времена“, както се изразихте, човекът си остава човек.
— А не бива! В трудно време, когато въпросът е на живот или на смърт, човек не може да мисли за собствените си дребни болки и грижи.
— Уверявам ви, напълно грешите. През последната война по време на едно жестоко въздушно нападение ме занимаваше не толкова мисълта за смъртта, колкото болката, която ми причиняваше мазолът на малкия пръст на крака ми. Тогава се изненадах, че е така. „Помисли — казах си аз, — смъртта може да настъпи всеки момент.“ Но още усещах болката от мазола — всъщност се чувствах обиден, че трябва да понасям и тази болка наред със страха от смъртта. Именно защото можех да загина, всеки малък личен проблем в живота ми придобиваше още по-голяма важност. Веднъж видях една жена, блъсната на улицата от кола — кракът й беше счупен, а тя се разплака, защото видяла, че на чорапа й има бримка.
— Което за сетен, път показва колко глупави са жените!
— Показва какви са хората. Именно благодарение на тази вглъбеност в личния живот вероятно е оцелял човешкият род.
Алек Леги се засмя презрително.
— Понякога си мисля — каза той, — че не е трябвало да оцелява.
— Това — настоя Поаро — е своеобразна форма на покорство. А покорството е ценно. Спомням си през войната във вашето метро имаше един лозунг: „Всичко зависи от теб!“ Според мен е бил измислен от някой прочут теолог, но внушението му бе опасно и нежелателно. Защото не е вярно. Не всичко зависи например от мисис Еди-коя си от село Еди-кое си. И ако тя си въобрази, че нещата стоят така, няма да е от полза за самата нея. Докато тя си мисли за ролята, отредена и в съдбините на света, бебето й може да се залее с вряла вода.