— Естествено, мадам, всичко това ми е ясно.
— Дойде ми добре — преживявах труден период. Съпругът ми бе починал малко преди да избухне войната. По-големият ми син, който служеше във флота, потъна с кораба си, а по-младият, който бе отишъл в Кения, се върна, стана десантник и бе убит в Италия. Имах много разходи по погребенията на тримата и се наложи да продам къщата. Бях закъсала с парите и с удоволствие приех да се грижа за по-млад човек, така щях да се разсейвам, пък и да пътувам. Привързах се силно към Хати, още повече защото скоро установих, че тя не може, как ли да се изразя, да се грижи за себе си. Виждате ли, мосю Поаро, Хати не е умствено недоразвита, просто е това, което хората в провинцията наричат „глуповата“. Лесно я мамят и лъжат, а и всичко взема за чиста монета. Добре че всъщност нямаше пари. Ако беше богата наследница, положението и щеше да е много по-трудно. Мъжете я харесват, а понеже е обичлива, тя лесно се привързва и можеха да я манипулират, така че бе наложително някой да се грижи за нея. След окончателната оценка на имота на родителите й се установи, че плантацията е унищожена и има повече дългове, отколкото активи, та само мога да бъда благодарна, че мъж като сър Джордж Стъбс се влюби в Хати и я поиска за жена.
— Вероятно… да… това е било изход.
— Сър Джордж — продължи мисис Фолиът, — макар че е постигнал всичко сам и — нека да си го кажем, е абсолютно парвеню, е добродушен и по принцип почтен, а освен това е изключително богат. Едва ли някога е търсил интелектуално сходство със съпругата си, в което няма нищо лошо. Хати е такава, каквато той е искал. Умело демонстрира дрехите и накитите си, привързана е към него, готова е да му се подчинява и е напълно щастлива. Признавам, много съм благодарна, че е така, защото честно казано, направих всичко възможно да я убедя да приеме предложението на сър Джордж. Ако бе се получило обратното — тук гласът на мисис Фолиът леко потрепера, — моя щеше да бъде вината, че съм я накарала да се омъжи за толкова по-стар мъж. Нали разбирате, както ви казах, Хати се поддава лесно на внушения. С когото и да е в даден момент, той може да я подчини на себе си.
— Мен ако питате — одобрително забеляза Поаро, — сте постъпили съвсем разумно. Аз не съм тъй романтичен като англичаните. За един стабилен брак е нужна не само романтика — после добави: — А що се отнася до тукашното имение — Нейс Хаус, то е твърде живописно. Както се казва, все едно че не е от този свят.
— Налагаше се да бъде продадено — рече мисис Фолиът с разтреперан глас — и съм доволна, че го купи сър Джордж. През войната го реквизираха за армията, после можеше да бъде откупено и превърнато в пансион или училище, а стаите да бъдат преразпределени или намалени, което щеше да унищожи естествената им красота. Съседите на Флечърови от Худаун също се видяха принудени да продадат своето имение и сега то е младежко общежитие. Хората са доволни, че младите могат да се забавляват, а за щастие Худаун е в късен викториански стил и няма голяма архитектурна стойност, така че промените там не бяха от значение. Неприятното е, че някои младежи минават напряко през нашето имение. Сър Джордж много се сърди. Наистина понякога съсипват редки храсти, кършат ги, когато пресичат оттук, за да минат напряко за ферибота.
Вече бяха стигнали портата. Къщичката на пазача, бяла едноетажна постройка, се намираше малко назад от алеята сред спретната градинка, обградена с метална ограда.
Мисис Фолиът взе от Поаро кошницата и му благодари.
— Винаги съм обичала много тази къщичка — рече тя, като погледна с любов към нея. — В нея живееше Мърдъл, нашият главен градинар, в продължение на трийсет години. Предпочитам я пред горната вила, макар че тя бе разширена и ремонтирана от сър Джордж. Но се налагаше, защото сега главният ни градинар е млад човек и има млада жена, а младите съпруги днес трябва да имат електрически ютии, съвременни печки, телевизор и всичко останало. Човек трябва да е в крак с времето, в което живее… — тя въздъхна.
— В имението не е останал почти никой от някогашните работници — виждат се само нови лица.
— Радвам се, мадам — каза Поаро, — че вие поне сте си намерили подслон.
— Нали знаете онези редове от Спенсър? „Сън след усилен труд, пристан след бурни морета, покой след война, смърт след живот; прави каквото е най-добре…“
— тя помълча малко, после добави, без да променя тона: — Светът е много грешен, мосю Поаро. И на този свят има много грешни хора. Вероятно го знаете не по-зле от мен. Не го казвам пред но-младите, би ги обезсърчило, но е вярно… Да, светът е много грешен…