Из къщата се разнесе звън на гонг и Поаро слезе по стълбата.
Прислужникът, който свърши с почти артистичното си изпълнение в кресчендо, форте, диминуендо и ралентандо, тъкмо връщаше на кукичката палката за гонга. Мургавото му тъжно лице излъчваше задоволство.
Поаро си помисли: „Изнудваческо писмо, пратено от икономката — или може би от прислужника…“ Този прислужник преспокойно можеше да пише изнудвачески писма. Поаро се запита, дали мисис Оливър не е заимствала действащите лица от живота.
Мис Бруис пресече коридора, облечена в неподходяща тънка рокля на цветя и той я настигна с въпроса:
— Имате ли тук икономка?
— О, не, мосю Поаро. Боя се, че човек не може да си позволява подобни излишества в наше време, като изключим наистина големите имения. Аз съм икономката тук — понякога се занимавам повече с домакинството, отколкото със секретарските си задължения.
Тя се засмя кисело. „Значи вие се занимавате с домакинството?“, замислено си каза Поаро.
Не си представяше как мис Бруис ще седне да пише изнудваческо писмо. Е, едно анонимно писмо беше друго. Бяха му казвали за анонимни писма, писани от жени, съвсем различни от мис Бруис — солидни жени, вдъхващи уважение, за които околните изобщо не биха помислили, че са способни на подобно нещо.
— Как се казва вашият прислужник? — попита той.
— Хендън — отговори мис Бруис малко озадачено. Поаро се окопити и бързо обясни:
— Попитах ви, защото ми се струва, че съм го виждал някъде.
— Твърде възможно е — рече мис Бруис. — Тия хора като че ли не се задържат никъде повече от четири месеца. Сигурно вече са обиколили всички имения в Англия. Все пак малцина днес могат да си позволят прислужници и готвачи.
Влязоха в салона, където сър Джордж предлагаше шери — изглеждаше доста неестествено в смокинга. Облечена в рокля от металносив сатен, мисис Оливър приличаше на някакъв старовремски боен кораб, а лейди Стъбс разглеждаше моделите във „Вог“ с отпусната надолу права черна коса.
За вечеря бяха поканени Алек и Сали Леги, както и Джим Уорбъртън.
— Предстои ни тежка вечер — предупреди ги той. — Никакъв бридж! Всички да се хващат здраво за работа.
Имаме да пишем цял куп табели, а също и големия надпис за павилиона на гледачката. Какво име да й дадем? Мадам Зулейка? Есмералда? Или пък Романи Лий, царицата на циганите?
— Нека да е по-езкотично — обади се Сади. — Хората в провинцията мразят циганите. Зулейка звучи добре. Донесох си кутията с боите и мисля, че Майкъл може да ни нарисува една извита змия, която да украси табелката.
— Е, тогава Клеопатра е по-добре от Зулейка, нали? На вратата се появи Хендън.
— Вечерята е сервирана, милейди.
Всички минаха в трапезарията. На дългата маса бяха поставени свещи. Стаята бе изпълнена със сенки.
Уорбъртън и Алек Леги седнаха от двете страни на домакинята. Поаро бе настанен между мисис Оливър и мис Бруис, която се впусна бързо да обяснява разни подробности по подготовката за утрешния ден.
Мисис Оливър седеше замислена и почти не говореше.
Когато най-после наруши мълчанието си, го направи с доста противоречиво обяснение.
— Не ми обръщайте внимание — рече тя на Поаро. — Просто се опитвам да си спомня дали не съм забравила нещо.
Сър Джордж се изсмя силно.
— Фаталният пропуск, а? — подхвърли той.
— Точно така — отвърна мисис Оливър. — Винаги има по някой пропуск. Човек понякога го установява чак когато книгата излезе от печат. И тогава настъпва истинска мъка! — лицето й показваше колко се вълнува. Тя въздъхна дълбоко. — Интересното е, че повечето хора изобщо не го забелязват. Казвам си: „Но, разбира се, готвачът е трябвало да види, че два от котлетите не са били изядени“. Ала никой друг не се и сеща.
— Очарован съм от вас — наведе се през масата Майкъл Уейман. — „Загадката на втория котлет“. Недейте повече да ми обяснявате, ако обичате. Ще помисля във ваната.
Мисис Оливър му се усмихна разсеяно и отново потъна в мислите си.
Лейди Стъбс бе също мълчалива. От време на време се прозяваше. Уорбъртън, Алек Леги и мис Бруис си говореха през нея.
Когато излизаха от трапезарията, лейди Стъбс се спря пред стъпалата.
— Отивам да си легна — съобщи тя. — Много ми се спи.
— Но, лейди Стъбс — възкликна мис Бруис, — имаме да правим толкова неща! Разчитахме на вас да ни помогнете.
— Да, знам — отговори лейди Стъбс. — Аз обаче отивам да спя.
Гласът й звучеше като на доволно малко дете. Тя обърна глава, когато сър Джордж излизаше от трапезарията.
— Уморена съм, Джордж. Отивам да спя. Нали не възразяваш?
Той се приближи до нея и я потупа нежно по рамото.