— Отивай и се наспи хубавичко, Хати. Бъди свежа за утре.
Целуна я леко и тя се заизкачва по стълбите, като махаше с ръка и викаше:
— Лека нощ на всички!
Сър Джордж я следеше усмихнат. Мис Бруис пое дълбоко дъх и се дръпна рязко встрани.
— Елата насам — извика тя с престорена веселост, която звучеше фалшиво. — — Имаме да вършим работа.
След малко всички бяха заети със задачите си. Тъй като мис Бруис не можеше да бъде едновременно навсякъде, скоро се появиха дезертьори. Майкъл Уейман изрисува една табелка с великолепна жестока змия и с думите „Мадам Зулейка ще ви предскаже бъдещето“, после незабележимо изчезна. Алек Леги написа няколко неразбираеми надписа, сетне шумно обяви, че отива да премери разстоянието за играта с халки, и не се върна. Жените работиха както винаги енергично и добросъвестно. Еркюл Поаро последва примера на домакинята и си легна рано.
III
На следващата сутрин слезе за закуска в девет и трийсет. Закуската бе сервирана както преди войната. Върху електрическата печка имаше цял куп топли блюда. Сър Джордж се справяше с истинска английска закуска от бъркани яйца, бекон и бъбреци. Мисис Оливър и мис Бруис се бяха задоволили с по-опростен вариант. Майкъл Уейман бе си взел пълна чиния със студена шунка. Само лейди Стъбс бе пренебрегнала месните блюда, хрупаше тънък препечен хляб и пиеше черно кафе. На главата си бе сложила огромна светлорозова шапка, която изглеждаше не на място на масата за закуска.
Пощата бе пристигнала току-що. Мис Бруис получи огромен куп писма, които започна да разпределя бързо на купчинки. Всяко писмо, адресирано до сър Джордж и означено с „лично“, тя прехвърляше към него. Останалите отваряше сама и ги нареждаше по групи.
Лейди Стъбс получи три писма. Отвори две от тях, очевидно сметки за плащане, и ги бутна настрана. После отвори третото писмо и внезапно извика високо:
— Ау!
Възклицанието й бе толкова неочаквано, че всички глави се извърнаха към нея.
— От Етиен е — обясни тя. — От братовчед ми Етиен. Тръгнал е за тук с яхта.
— Я да го видя, Хати!
Сър Джордж протегна ръка. Тя сложи писмото върху масата. Мъжът й изглади листа хартия и се зачете.
— Кой е този Етиен де Суса? Казваш, твой братовчед ли?
— Ами да. Втори братовчед. Не го помня много добре — дори никак. Той беше…
— Кажи, мила? Тя сви рамене.
— Няма значение. Беше много отдавна. Бях твърде малка.
— Явно не си го спомняш добре. Но трябва да го посрещнем както се полага — весело заяви сър Джордж. — Жалко, че празненството ще бъде днес, но ще го поканим на вечеря. Може да го приютим за една-две нощи или пък да му покажем околността, нали?
Сър Джордж се държеше като сърдечния местен земевладелец.
Лейди Стъбс не отговори нищо. Гледаше надолу в чашата с кафе.
Всички заговориха на неизбежната тема — празненството. Само Поаро не се намесваше и наблюдаваше стройната екзотична дама на челото на масата. За какво ли си мислеше? Точно в този миг тя вдигна очи и погледна бързо през масата към мястото, на което седеше Поаро. Погледът й бе толкова умен и проницателен, че той остана озадачен. Когато очите им се срещнаха, умният й израз изчезна и отстъпи място на празнотата. Но Поаро запомни онзи, другия поглед — студен, преценяващ, внимателен…
Но дали не му се бе сторило? Във всеки случай, не беше ли вярно, че хора, които са донякъде умствено недоразвити, много често притежават вродена хитрост, учудваща дори онези, които пи познават най-добре?
Поаро реши, че лейди Стъбс явно е доста загадъчна. Хората имаха противоположни мнения за нея. Мис Бруис бе споделила, че лейди Стъбс знае много добре какво прави. Докато мисис Оливър определено я смяташе за полуумна, то мисис Фолиът, която я познаваше отдавна и отблизо, бе говорила за нея като за човек, който не е съвсем нормален и има нужда от грижи и внимание.
Мис Бруис, изглежда, бе пристрастна. Не харесваше лейди Стъбс заради безделието и надменността й. Поаро се запита дали мис Бруис е била секретарка на сър Джордж и преди той да се ожени. Ако бе така, то тя неминуемо се противопоставяше на новата власт.
Самият Поаро бе готов да се съгласи напълно с мисис Фолиът и мисис Оливър. — до тази сутрин. И все пак можеше ли да се осланя на някакво мимолетно впечатление?
Лейди Стъбс се изправи рязко от масата.
— Боли ме главата — рече тя. — Ще ида да си полегна в стаята.
Сър Джордж скочи обезпокоен.
— Милото ми момиче. Нали не ти е зле?
— Само главоболие.
— Нали ще се оправиш за следобеда?
— Да, надявам се.
— Вземете един аспирин, лейди Стъбс — бързо каза мис Бруис. — Имате ли аспирин или да ви донеса?