— Имам.
Тя тръгна към вратата. Докато излизаше, изпусна кърпичката си, която стискаше в ръка. Поаро тръгна спокойно след нея и вдигна незабелязано кърпичката.
Сър Джордж, който се готвеше да последва жена си, бе спрян от мис Бруис.
— Къде да паркират колите днес следобед, сър Джордж? След малко ще разпоредя на Мичъл. Дали най-подходящо ще бъде, както казахте?…
Поаро вече излизаше от стаята и не чу докрай мис Бруис.
Настигна стопанката по стълбите.
— Мадам, изпуснахте нещо. Подаде й кърпичката с поклон. Тя я взе пренебрежително.
— Така ли? Благодаря ви.
— Много ми е мъчно, мадам, че страдате. Особено в момент, когато пристига братовчед ви.
Мисис Стъбс отговори припряно, даже раздразнено:
— Не искам да виждам Етиен. Не го обичам. Той е лош. Винаги е бил лош. Страхувам се от него. Държи се лошо.
Вратата на трапезарията се отвори и сър Джордж се приближило коридора към стълбата.
— Хати, горкото ми момиче! Ще дойда с теб да те завия.
Тръгнаха един до друг по стъпалата, той я бе прегърнал нежно, а лицето му бе замислено и обезпокоено.
Поаро ги проследи с поглед, после се обърна и се сблъска със забързаната мис Бруис, която стискаше в ръка куп писма.
— Главоболието на лейди Стъбс… — започна той.
— Боли я главата толкова, колкото мен — крака — троснато издума мис Бруис и изчезна в канцеларията си, като затвори вратата след себе си.
Поаро въздъхна и излезе на терасата през предната врата. Мисис Мастъртън току-що бе пристигнала с малката си кола и се разпореждаше къде да бъде поставена сергията за чай, боботейки заповедите си с плътен енергичен глас.
Обърна се да поздрави Поаро.
— Много е досадно да се занимаваш с подобни работи — забеляза тя. — И винаги слагат всичко не където трябва. Не, Роджърс! По-наляво — ляво, а не дясно! Какво ще кажете за времето, мосю Поаро? Не съм сигурна какво ще бъде. Един дъжд, естествено, ще развали всичко. А като никога лятото тази година беше чудесно. Къде е сър Джордж? Искам да поговоря с него за паркинга.
— Съпругата му има главоболие и отиде да си легне.
— До следобед ще се оправи — уверено заяви мисис Мастъртън. — Обича тържествата. Ще се нагласи в най-хубавите си дрехи и ще се радва като дете. Бихте ли ми подали една връзка от ония колчета там? Искам да отбележа местата с цифрите за голфа.
Заставен да се включи, Поаро неуморно изпълняваше като послушен новак разпорежданията на мисис Мастъртън. Тя дори благоволи да му говори, когато спираха да отдъхнат.
— Според мен човек трябва да си върши всичко сам. Така е най-добре… Между другото, вие сте приятел на семейство Елиът, нали?
След дългия си престой в Англия Поаро бе установил, че по този начин получава обществено признание. В действителност мисис Мастъртън МУ казваше: „Макар и чужденец, ви приемам като един от нас“. Тя продължи да му бърбори непринудено.
— Хубаво е, че в Нейс отново има живот. Всички много се бояхме, че ще го превърнат в хотел. Нали знаете как стоят нещата днес — пътуваш из страната и гледаш във всеки град табели: „Частен пансион“ или „Частен хотел“, или „Хотел първа категория с всички удобства“. Все къщи, в които съм отсядала като момиче или пък съм ходила на танци. Много е тъжно. Да, много се радвам за Нейс, разбира се, и бедната Ейми Фолиът е доволна. Животът й е толкова труден, но трябва да кажа, че никога не се оплаква. Сър Джордж направи чудеса за Нейс и не съсипа имението. Не зная дали е благодарение на влиянието на Ейми Фолиът или защото той самият има вкус. Има много добър вкус. Изненадващо за човек като него.
— Той, доколкото разбирам, не е от наследствените благородници, нали? — предпазливо попита Поаро.
— Дори не е благородник. Просто е решил да му викат „сър“. Много смешно наистина. Ние, естествено, се преструваме, че не знаем, На богатите трябва да им се разрешава да се държат снобски, нали? Странното е, че въпреки произхода си сър Джордж Стъбс ще се оправи навсякъде. Връща ни към миналото. Идеален пример за местен земевладелец от осемнайсети век. Бих казала, че в жилите му тече синя кръв. Предполагам, че баща му е бил благородник, а майка му — келнерка.
Мисис Мастъртън спря със словоизлиянията си, за да подвикне на един от градинарите.
— Не до рододендрона. Вдясно оставете място за кеглите. Вдясно, а не вляво! — после продължи: — Изумително е, че не знаят кое е ляво и кое — дясно. Онази Бруис е добра организаторка. Но не обича горката Хати. Понякога я гледа така, сякаш иска да я убие. Много от тия оправни секретарки са влюбени в шефовете си. А докъде според вас ще стигне Джим Уорбъртън? Много е глупаво, че държи да му викат „капитан“. Не е бил дори редник, а пък германци изобщо не е виждал. Човек трябва да се примирява, разбира се, с това, което получава в наше време, а той е добър работник, но според мен у него има нещо съмнително. А! Ето го и семейство Леги.