Той поклати мрачно глава.
Продължаваха да се спускат по стръмния склон през гората, носле минаха през масивна желязна порта и излязоха на алеята, която водеше до голяма бяла къща в стил крал Джордж с изглед към реката.
Шофьорът отвори вратата на колата, на стъпалата на къщата се появи висок чернокос прислужник.
— Мистър Еркюл Поаро? — измърмори той.
— Да.
— Мисис Оливър ви очаква, сър. Ще я намерите долу в кулата. Позволете да ви покажа пътя.
Поаро бе упътен към лъкатушна пътека, водеща към дърветата, зад които прозираше реката. Пътеката се спускаше равномерно и накрая излизаше на кръгла поляна, обградена с нисък назъбен парапет. На него седеше мисис Оливър.
Тя се надигна да го посрещне и от скута й изпаднаха няколко ябълки, които се търкулнаха във всички посоки. Ябълките като че ли бяха неизменен атрибут при всяка среща с мисис Оливър.
— Не проумявам защо все изпускам но нещо — подхвърли неразбрано мисис Оливър — устата й бе пълна с ябълка. — Как сте, мосю Поаро?
— Trés bien, chére madame2 — учтиво отвърна Поаро. — А вие?
Мисис Оливър изглеждаше някак по-различна от последния път, когато Поаро я бе виждал, и както тя вече му бе намекнала по телефона, това се дължеше на поредния експеримент с прическата й. При последната им среща косата на мисис Оливър сякаш бе разрошена от вятъра. Сега, силно посинена, бе вдигната нагоре на множество доста неестествени буклички в псевдостил мадам Помпадур. Той свършваше до шията, надолу тоалетът и определено би могъл да се нарече провинциално практичен — състоеше се от грубо сако и пола от туид в крещящо жълто п доста грозна блуза с цвят на горчица.
— Знаех си, че ще дойдете — весело възкликна мисис Оливър.
— Едва ли бихте могли да знаете — сухо отвърна Поаро.
— А, знаех!
— Още се питам защо съм тук.
— Е, аз пък знам отговора. От любопитство. Поаро я погледна и примигна.
— Поне този път вашата прословута женска интуиция — каза той — не ви е подвела.
— Хайде сега, не се подигравайте с моята женска интуиция. Не познавам ли винаги още от началото кой е убиецът?
Поаро замълча кавалерски. Иначе би могъл да отговори: „При петия опит може би, но и тогава невинаги!“ Вместо това се огледа и подхвърли:
— Имотът ви тук наистина е хубав.
— Но той не е мой, мосю Поаро. Да не сте си помислили, че е мой? О, не, всичко тук принадлежи на едно семейство — Стъбс.
— Кои са те?
— А, не са известни — разсеяно отвърна мисис Оливър. — Просто са богати. Не, аз съм тук по работа, изпълнявам една поръчка.
— Сигурно търсите местен колорит за някой от своите шедьоври.
— Не, не. Нали ви казах. Изпълнявам поръчка. Наеха ме да организирам едно убийство.
Поаро я зяпна изненадан.
— Е, не истинско — успокои го мисис Оливър. — Утре тук ще има голям празник и като нова атракция ще се играе „Преследване на убиеца“. Аз ще го организирам. Като играта „Търсене на съкровище“, нали разбирате, само че са я играли често и искат да направят нещо ново. Предложиха ми доста солиден хонорар да дойда и да я измисля. Твърде забавно е наистина — малко разнообразие няма да навреди.
— И какви са правилата?
— Ще има жертва естествено. И улики. И заподозрени. Обичайните неща: изкусителка, изнудвач, млади влюбени, зловещ иконом и така нататък. Залогът за участие е половин крона, след което ви се показва първата улика, а вие трябва да откриете жертвата, оръжието, да кажете кой е извършителят и подбудите му. После ще има награди.
— Забележително! — възкликна Еркюл Поаро.
— Всъщност — унило продължи мисис Оливър — много по-трудно е да се организира, отколкото си мислите. Защото трябва да призная, че хората в действителния живот са доста по-умни, отколкото героите в моите книги.
— И защо ме повикахте — за да ви помогна да го организирате ли?
Поаро не се опита да прикрие раздразнението си.
— О, не — отговори мисис Оливър. — Разбира се, че не. Вече съм го организирала. Всичко е готово за утре.
Не, повиках ви по съвсем друг повод.
— И какъв е този повод?
Мисис Оливър обхвана главата си с ръце. Тъкмо се канеше по навик да ги зарови трескаво в косата си, когато си спомни за сложната си прическа. Затова прикри своето вълнение, като разтри месестата част на ушите си.
— Може да ви се виждам глупава — каза тя, — но ми се струва, че нещо не е наред.
ГЛАВА 2
Последва кратко мълчание, Поаро я погледна втренчено. Сетне попита, рязко: