— Не — отвърна мисис Фолиът. — Боя се, че не я обича. Според мен всички тия добри секретарки никога не се привързват към съпругите, сигурно разбирате какво имам предвид. Може би е естествено.
— Коя от вас двете помоли мис Бруис да занесе сладкишите и сока на момичето под навеса? Мисис Фолиът изглеждаше леко изненадана.
— Спомням си, че мис Бруис събра малко сладкиши и нещо друго, а после каза, че ще ги занесе на Марлийн. Не зная някой да я е молил изрично или пък да й е нареждал да го прави. Със сигурност не съм аз.
— Ясно. Казахте, че от четири часа сте били в павилиона за чай. Вероятно и мисис Леги е пила чай по същото време.
— Мисис Леги ли? Не, не мисля. Поне не си спомням да съм я виждала. Всъщност съвсем сигурна съм, че не е идвала. С автобуса от Торки бяха пристигнали доста нови гости, аз се огледах и си помислих, че сигурно всички са курортисти — нямаше нито едно познато лице. Мисис Леги вероятно е дошла да пие чай по-късно.
— Добре де — реши инспекторът, — не е толкова важно. — После тихо добави: — Това май е всичко. Благодаря ви, мисис Фолиът, бяхте много любезна. Да се надяваме, че лейди Стъбс ще се върне скоро.
— Дано — каза мисис Фолиът. — Колко неразумно от страна на милото дете да ни тревожи така — тя го изрече бързо, но оживлението в гласа й не изглеждаше много естествено. — Сигурна съм, че всичко е наред. Наистина.
В този момент вратата се отвори и в стаята влезе привлекателна млада жена с червена коса и луничаво лице, която каза:
— Разбрах, че сте ме викали.
— — Това е мисис Леги, инспекторе — представи я мисис Фолиът. — Мила Сали, не знам дали си научила за ужасното нещастие…?
— О, да! Какъв ужас! — възкликна мисис Леги, после щом мисис Фолиът напусна стаята, въздъхна облекчено и се отпусна на стола. — Страшно съжалявам — съобщи тя. — Струва ми се направо невероятно. Боя се, че едва ли ще ви помогна. Гледах на ръка цял следобед, така че не съм видяла нищо.
— Знам, мисис Леги. Но задаваме на всички обичайните въпроси. Например къде бяхте между четири и петнайсет и пет часа?
— В четири часа ходих да пия чай.
— В павилиона за чай ли?
— Да.
— Предполагам, е бил претъпкан?
— О, беше ужасна блъсканица.
— Видяхте ли някои познати?
— О, само неколцина възрастни хора. Нямаше с кого да си поговоря. Господи, колко ми се пиеше чай! Както казах, беше в четири часа. В четири и половина се върнах в палатката на гадателката и продължих да гледам на ръка. Един Господ знае какво съм обещавала накрая на жените. Съпрузи милионери, филмова кариера в Холивуд… Презморските пътешествия и загадъчните мургави жени ми изглеждаха прекалено обикновени.
— Случи ли се нещо през този половин час, докато отсъствахте — сигурно е имало хора, които са искали да им гледат на ръка?
— А, закачих на палатката бележка, на която пишеше: „Ще се върна в четири и половина“.
Инспекторът си отбеляза нещо в бележника.
— Кога видяхте за последен път лейди Стъбс?
— Хати ли? Наистина не знам. Беше съвсем близо до палатката, когато отивах да пия чай, но не сме говорили. После не си спомням да съм я виждала. Някой ми каза преди малко, че е изчезнала. Вярно ли е?
— Да.
— Е, нищо — весело каза Сали Леги, — тя не е наред, нали знаете. Сигурно се е изплашила, щом е научила за убийството.
— Благодаря ви, мисис Леги.
Мисис Леги се възползва и бързо се упъти към вратата. Докато излизаше, пропусна край себе си Еркюл Поаро.
III
Загледан в тавана, инспекторът каза:
— Мисис Леги твърди, че е била в павилиона за чай между четири и четири и половина. Мисис Фолиът твърди, че е помагала да сервират там чая от четири нататък, но казва, че мисис Леги не е била сред посетителите — той замълча, после продължи: — Мис Бруис разправя, че лейди Стъбс я е помолила да занесе таблата със сладкиши и сок на Марлийн Тъкър. Майкъл Уейман заявява, че е изключено лейди Стъбс да направи подобно нещо — би било съвсем не характерно за нея.
— А! — обади се Поаро. — Противоречиви показания! Е, винаги е така.
— И колко досадно, когато трябва да отсееш истината — съгласи се инспекторът. — Понякога имат значение, но в девет от десет случая нямат никакъв смисъл. Ясно е, че ни предстои къртовска работа.
— И какво мислите, mon cher? Какво решихте?
— Смятам — мрачно каза инспекторът, — че Марлийн Тъкър е видяла нещо, което не е трябвало да вижда. Мисля, че точно заради това, което е видяла, е трябвало да бъде убита.
— Няма да ви противореча — рече Поаро. — Въпросът е какво е видяла?
— Може да е присъствала на убийство — предположи инспекторът. — Или пък да е видяла човека, извършил убийството.