— С удоволствие, мадам — рече Поаро. Бе станал прав и й се поклони.
Мисис Мастъртън дръпна един стол и седна. Мис Бруис излезе от стаята, възвърнала обичайната си деловитост.
— Чудесна жена — заключи мисис Мастъртън. — Не знам какво щяха да правят Стъбс без нея. Да въртиш къща като тази в наше време не е лесна работа. Горката Хати нямаше да се справи. Доста необичайна история, мосю Поаро. Дойдох да ви питам какво мислите за всичко това.
— А вие какво мислите, мадам?
— Твърде неприятна случка, но според мен се е появил някакъв извратен тип. Дано не е местен човек. Може би са го пуснали от лудницата — нали в днешно време постоянно ги пускат полуизлекувани. На никой не би му хрумнало да удуши момичето на Тъкър. Няма причина, освен ако онзи е ненормален. И ако е ненормален, мисля, че е удушил не само бедното момиче, но и Хати Стъбс. Нали знаете, и тя, горката, няма много ум. Ако срещне някой нормален на вид човек и той я повика да видят нещо в гората, вероятно ще тръгне кротко като агне, без да подозира нищо.
— Мислите ли, че трупът й е някъде в имението?
— Да, мосю Поаро. Ще го намерят, ако се разтърсят. Имайте предвид, че при тия шейсет и пет акра гори наоколо ще трябва да търсят дълго, ако трупът е бил завлечен в храстите или е бил търкулнат между дърветата по склона. Необходими са им обучени кучета! — рече мисис Мастъртън и погледна кръвнишки като полицейско куче. — Обучени кучета! Ще се обадя лично на шефа на полицията и ще му го кажа.
— Напълно е възможно да сте права, мадам — потвърди Поаро. Явно се знаеше какво друго да й рече.
— Разбира се, че съм права — заяви мисис Мастерсън, — но да ви кажа, се чувствам доста неспокойна, защото този тип е някъде тук. След като си тръгна, ще се отбия в селото и ще предупредя майките да внимават много с дъщерите си — да не ги оставят сами. Не е приятно, мосю Поаро, да знаеш, че сред нас има убиец.
— Една дребна подробност, мадам. Как непознат човек е бил пуснат под навеса за лодки? Трябва да е имал ключ.
— Е, много просто — реши мисис Мастерсън. — Момичето е излязло навън, естествено.
— Излязло е от навеса ли?
— Да. Сигурно му е станало скучно като на всяко момиче. Вероятно се е поразходило. Според мен е видяла, че Хати Стъбс е убита. Чуло е някакво боричкане или нещо подобно, отишло е да види какво става, а човекът, убил лейди Стъбс, е бил принуден да убие и момичето. Не му е било трудно да го занесе обратно под навеса, да го остави там, да излезе и да затвори вратата след себе си. Бравата е секретна, може да се дръпне и да се заключи.
Поаро кимна леко с глава. Нямаше намерение да спори с мисис Мастъртън или пък да й изтъква интересния факт, на който тя не бе обърнала внимание, че ако някой е убил Марлийн Тъкър извън навеса, този някой е знаел играта с убийството, за да сложи момичето на същото място и в същото положение, в което е трябвало да бъде жертвата. Вместо това Поаро подхвърли предпазливо:
— Сър Джордж е убеден, че жена му все още е жива.
— Говори го, приятелю, защото му се иска да е така. Беше много привързан към жена си — после додаде съвсем неочаквано: — Джордж Стъбс ми е симпатичен, въпреки произхода и миналото си, защото доста добре се включи в нашата среда. Най-лошото, което може да се каже за него, е, че си пада малко сноб. Но все пак снобизмът не е опасен.
Поаро рече с известна доза цинизъм:
— В наше време, мадам, явно парите са се превърнали в качество, също както добрия произход.
— Скъпи мой, не мога да не се съгласях вас. Не е нужно сър Джордж да бъде сноб — бе достатъчно да купи имението и да пръска пари, а всички ние пак щяхме да дойдем и да му ръкопляскаме! Но явно хората го харесват. Не само заради парите. Разбира се, и Ейми Фолиът има пръст. Тя ги поддържаше, а има голямо влияние в околността. Фолиътови живеят тук още от времето на Тюдорите.
— В Нейс Хаус винаги е имало Фолиътови — промърмори Поаро.
— Да — въздъхна мисис Мастъртън. — Тъжно е, че войната отне такива свидни жертви. В битките загинаха млади мъже. А след войната имението бе трудно за поддържане, та се наложи да бъде-продадено…
— Но мисис Фолиът още живее в него.
— Да. И си е подредила къщичката на пазача доста добре. Влизали ли сте?
— Не, изпратих я до вратата.
— Не всеки би издържал — рече мисис Мастъртън. — Да живеещ в къщичка в някогашния си дом и да гледаш, че той е собственост на чужди хора. Но на Ейми Фолиът й прави чест, че не е огорчена от този факт. Всъщност режисира всичко. Тъкмо тя убеди Хати да дойде да живее тук и я накара да убеди и Джордж Стъбс. Виж, Ейми Фолиът не би издържала да види имението превърнато в пансион или заведение, или пък застроено със сгради — тя се изправи. — Е, да тръгвам. Аз съм заета жена.