— Разбира се. Трябва да говорите с шефа на полицията за кучетата.
Мисис Мастъртън изведнъж се разсмя с мощния си глас.
— Някога имах такива кучета — рече тя. — Хората твърдят, че и аз съм като тях.
Поаро остана донякъде изненадан от думите й, а мисис Мастъртън веднага разбра това.
— Обзалагам се, че и вие сте си го мислили, мосю Поаро — подхвърли тя.
ГЛАВА 13
След като мисис Мастъртън си тръгна, Поаро излезе и закрачи между дърветата. Нервите му бяха доста опънати. Той изпитваше непреодолимото желание да надникне зад всеки храст и да провери дали зад туфите рододендрони не е скрит труп. Накрая стигна до беседката и след като влезе вътре, седна на каменната пейка, за да починат краката му, които както винаги бяха обути в тесни островърхи лачени обувки.
Между дърветата се виждаха неясните очертания на реката и на гористия бряг на другата страна. Поаро установи, че е съгласен с младия архитект, според който тук не бе място за подобна архитектурна приумица. Сред дърветата можеха да се изсекат просеки, но дори и тогава гледката нямаше да е добра. А както бе казал Майкъл Уейман, на затревената площадка близо до къщата би могло да се построи беседка, пред която да се открива чудесен изглед надолу по реката чак до Хелмът. Мислите на Поаро се отплеснаха: Хелмът, яхтата „Есперанс“ и Етиен де Суса. Сигурно имаше някаква връзка, но каква точно, Поаро не си представяше. Мяркаха му се неясни нишки, и толкоз.
Погледът му бе привлечен от някакъв лъскав предмет и той се наведе да го вдигне. Бе попаднал в малка пукнатина в бетонната основа на беседката. Поаро го взе в шепата си и го заразглежда: стори му се, че го е виждал някъде. Беше златна фигурка на самолет. Докато бърчеше вежди над фигурката, в главата му се появи нещо познато. Една гривна. Златна гривна със закачени дрънкулки. Спомни си как е седял в палатката на мадам Зулейка, тоест Сали Леги, и е слушал как тя разказва за тъмнокоси жени, морски пътувания и добри вести в писмо. Да, Сали Леги бе с гривна, на която висяха множество дребни златни украшения. Една от днешните приумици, които повтаряха модата от младостта на Поаро. Може би затова му беше направила впечатление. По някое време мисис Леги вероятно е седяла тук, в беседката, и едно от украшенията е паднало от гривната й. Тя сигурно дори не бе забелязала. И може би се бе случило вчера следобед.
Поаро се замисли върху последното си предположение. После чу стъпки отвън и рязко вдигна глава. Някой се появи пред беседката и спря изненадан при вида на Поаро. Поаро се загледа с изучаващ поглед в слабия русокос младеж, облечен в риза, на която бяха щамповани различни земни и морски костенурки. Тази риза не можеше да се сбърка. Той бе я изучавал отблизо вчера, докато притежателят й хвърляше топки.
Забеляза, че младежът е съвсем разтревожен. Заговори бързо с чужд акцент:
— Извинете… Аз не знаех…
Поаро му се усмихна мило, но рече с укорителен тон:
— Боя се, че минавате през чужд имот.
— Да, извинете.
— От общежитието ли идвате?
— Да. Оттам. Реших, че може би се минава през гората по този път надолу за кея.
— Страхувам се — спокойно каза Поаро, — че трябва да се върнете по пътя, по който сте дошли. Оттук няма пряк път.
Младежът заговори отново, усмихнат широко, сякаш се съгласяваше:
— Извинете.
Поклони се и тръгна обратно.
Поаро излезе от беседката и пое по пътеката, без да изпуска от очи отдалечаващия се младеж. Когато стигна края на пътеката, момчето се обърна и погледна назад. Щом видя, че Поаро го наблюдава, ускори крачка и изчезна зад завоя.
— Eh bien — каза си Поаро, — убиеца ли видях сега или не?
Явно това бе младежът, с когото се сблъскаха вчера на празненството и който безспорно знаеше, че през гората няма пряк път за ферибота. Ако наистина търсеше пътека за ферибота, нямаше да тръгне към беседката, а щеше да върви долу покрай реката. Нещо повече, той бе дошъл при беседката с вид на човек, който очаква да се срещне с някого, и остана силно изненадан, когато се натъкна на съвсем друг.
— Значи така — рече си Поаро, — идваше да се срещне с някого. С кого ли? — помисли малко и добави:
— И защо?
Тръгна към завоя на пътеката и се загледа нататък, където тя се губеше между дърветата. От младия човек с ризата на костенурки нямаше и следа. Явно бе сметнал за разумно да се оттегли по възможно най-бързия начин. Поаро забави крачката и поклати глава. Потънал в мисли, се приближи тихо към беседката и спря на прага, изненадан на свой ред. Сали Леги бе застанала на колене и разглеждаше пода и пукнатините по него. Тя скочи уплашена.