— О, мосю Поаро, как ме стреснахте. Не ви чух.
— Търсехте ли нещо, мадам?
— Аз ли… Не, не търсех нищо.
— Може би сте загубили нещо — предположи Поаро.
— Изпуснали сте нещо. Или може би… — той заговори закачливо и любезно: — Или може би, мадам, сте имали среща. За най-голямо съжаление аз не съм човекът, с когото сте дошли да се срещнете, нали?
Тя бе успяла да се съвземе.
— Че кой си определя среща сутрин? — попита учудено мисис Леги.
— Понякога — каза Поаро — сме принудени да си провеждаме срещите, когато е възможно. Съпрузите — назидателно продължи той — понякога са ревниви.
— Съмнявам се, че това се отнася за моя — отвърна Сали Леги.
Тя изрече думите си доста небрежно, но Поаро усети в тях горчивина.
— Той е толкова зает със своите проблеми.
— Всички жени се оплакват от това — заяви Поаро. — Особено в Англия.
— Е, вие, чужденците, сте по-галантни.
— Знаем — рече Поаро, — необходимо е да казваме на жените поне веднъж седмично, а за предпочитане три-четири пъти, че ги обичаме, знаем и че е разумно да им поднасяме цветя, да правим малки комплименти и да им повтаряме, че изглеждат добре с новите си рокли или шапки.
— И вие ли го правите?
— Аз, мадам, не съм съпруг — обясни Поаро. — Уви!
— Сигурна съм, че не съжалявате и ви е съвсем добре да бъдете безгрижен ерген.
— Не, не, мадам, ужасно е, че в живота ми не се случи подобно нещо.
— Според мен е глупаво човек да се жени — каза Сали Леги.
— Съжалявате ли за дните, когато сте рисували в ателието си в Челси?
— Май знаете всичко за мен, мосю Поаро.
— Обичам клюките — успокои я Поаро. — Обичам да слушам разни неща за хората — после продължи: — Наистина ли съжалявате, мадам?
— О, не знам.
Тя седна нетърпеливо на пейката. Поаро се отпусна до нея.
И отново стана свидетел на нещо, с което вече започваше да свиква. Привлекателното червенокосо момиче се готвеше да му каже неща, за които би премислила два пъти, преди да ги изрече пред англичанин.
— Надявах се — рече тя, — че когато дойдем тук на почивка, далеч от всичко познато, нещата пак ще се оправят… Но не се получи.
— Наистина ли?
— Не. Алек си е все така мрачен, ох, не знам — затворен в себе си. Не знам какво му става. Все е нервен и сприхав. Хората звънят по телефона и му казват разни странни неща, а той не споделя с мен нищо. Ето това ме подлудява. Нищо не споделя! В началото си мислех, че има друга жена, сега знам, че няма. Действително няма…
Но в гласа й се усещаше известно съмнение, което не убегна на Поаро.
— Приятно ли ви беше вчера, когато си пиехте чая, мадам? — попита я той.
— Дали ми е било приятно да пия чай ли? — Сали Леги се намръщи, сякаш мислите й идеха някъде отдалеч. После заобяснява бързо: — О, да. Нямате представа колко изморително беше да седя в палатката, увита във всичките тия була. Беше задушно.
— В павилиона за чай сигурно също е било задушно?.
— Ами да, беше. Но няма по-приятно нещо от една хубава чаша чай, нали?
— Нали преди малко търсехте нещо? Дали не е това? Той и подаде малкото златно украшение.
— Аз… а, да. Благодаря ви, мосю Поаро. Къде го намерихте?
— Беше тук, на пода, в оная пукнатина.
— Сигурно съм го изпуснала.
— Вчера ли?
— О, не, не вчера. Сигурно преди това.
— Но, мадам, аз си спомням, че видях точно това украшение на ръката ви, докато ми предсказвахте бъдещето.
Никой не можеше да лъже по-добре от Поаро. Той говореше напълно убедително и Сали Леги наведе очи.
— Наистина не помня — продума тя. — Едва тази сутрин открих, че ми липсва.
— В такъв случай съм щастлив — галантно изрече Поаро, — че мога да ви го върна.
Тя прехвърляше нервно дребната висулка в ръцете си. После се изправи.
— Е, благодаря, мосю Поаро, благодаря ви много — рече Сали Леги.
Дишаше запъхтяно, погледът й бягаше нервно встрани.
Тя изтича от беседката. Поаро се облегна на пейката, поклащайки бавно глава.
„Не — рече си той, — не, ти не си ходила да пиеш чай вчера. Не заради чая си питала така нетърпеливо дали е четири часът. Именно тук си дошла вчера следобед. Тук, в беседката. На средата на разстоянието до навеса. Дошла си, за да се видиш с някого.“
И отново чу стъпки. Забързани и нетърпеливи стъпки. „А сега — помисли си Поаро и се усмихна в очакване — сигурно идва човекът, с когото е трябвало да се срещне Сали Леги.“
Но когато край беседката се появи Алек Леги, Поаро възкликна:
— Пак сгреших!
— А? Какво беше това? — Алек Леги изглеждаше изненадан.
— Казах — обясни Поаро, — че сгреших пак. Не бъркам често — продължи той — и това ме вбесява. Не очаквах да ви видя тук.