— Не виждам нищо ненормално — отсъди Поаро.
— Всичко изглежда в реда на нещата — настоя мисис Оливър, — но не е. Повтарям ви, мосю Поаро: има нещо гнило.
Поаро вдигна очи към мисис Оливър, тя също го погледна.
— Какво обяснение дадохте за моето присъствие тук? Защо сте ме повикали? — попита Поаро.
— Не ми беше трудно — каза мисис Оливър. — Вие ще раздадете наградите на победителите в „Търсенето на убиеца“. Всички са ужасно доволни. Казах, че ви познавам и вероятно ще ви убедя да дойдете, понеже съм сигурна, че името ви ще бъде чудесна примамка, каквото всъщност е — тактично добави мисис Оливър.
— И предложението ви бе прието без възражения, така ли?
— Нали ви казвам, всички бяха очаровани. Мисис Оливър не сметна за необходимо да спомене, че някои от по-младите са попитали: „Кой е този Еркюл Поаро?“
— Всички ли? И никой не се противопостави? Мисис Оливър поклати глава.
— Жалко — заключи Еркюл Поаро.
— Искате да кажете, че това би ни насочило.
— Евентуалният престъпник едва ли би се зарадвал на моето присъствие.
— Сигурно си мислите, че аз съм забъркала цялата история — тъжно каза мисис Оливър. — Трябва да ви призная, че докато не заговорих с вас, не си представях с колко малко разполагам.
— Успокойте се — любезно рече Поаро. — Всичко това ме заинтригува. Откъде ще започнем?
Мисис Оливър погледна часовника си.
— Време е за чая. Ще отидем в къщата и после ще се запознаете с всички.
Тя тръгна не по пътеката, по която бе дошъл Поаро. Тази като че ли водеше в противоположната посока.
— Оттук ще минем покрай навеса за лодки — обясни мисис Оливър.
Докато говореше, пред тях изникна навесът. Стърчеше насред реката и представляваше живописен покрив от слама.
— Ето тук ще бъде трупът — посочи мисис Оливър.
— За „Търсенето на убиеца“, де.
— И кой ще бъде убитият?
— О, една стопаджийка от Югославия, която всъщност е първата съпруга на млад атомен физик — бързо отвърна мисис Оливър.
Поаро примига.
— Разбира се, на пръв поглед убиецът е атомният физик, но нещата не са толкова прости.
— Естествено, че не са — щом сте замесена вие… Мисис Оливър прие комплимента, като махна небрежно с ръка.
— В Действителност — поясни тя — жената е убита от местния едър земевладелец, а подбудата е съвсем обикновена — едва ли мнозина ще се досетят за нея, макар че в петата улика има съвсем ясен намек.
Поаро остана безучастен към подробностите във фабулата на мисис Оливър и зададе съвсем практичен въпрос:
— Но как ще намерите труп?
— В тази роля ще се вживее едно момиче от скаутите — отговори мисис Оливър. — Трябваше да бъде Сали Леги, но после решиха тя да си сложи тюрбан и да гадае на ръка. Така че ролята ще поеме едно момиче, казва се Марлийн Тъкър. Доста е глупава и подсмърча — изразително добави мисис Оливър. — Всичко е съвсем просто — няколко метра въже и една раница, от момичето се иска само да се просне на пода, когато чуе, че идва някой, и да сложи въжето около шията си. Доста скучно ще му бъде на горкото дете да седи под навеса, докато го намерят, но аз му предложих цял куп комикси. На един от тях е отбелязано кой е убиецът, така че всичко се връзва.
— Вашата изобретателност ме кара да занемея! За всичко сте помислили!
— Не е трудно да се помисли за всичко — каза мисис Оливър. — Бедата е там, че човек се сеща за прекалено много подробности, после всичко става твърде сложно, та се налага да се откажеш от някои от тях, което е доста неприятно. Сега ще минем оттук.
Поеха по криволичеща пътека, която отново ги изведе на реката, само че тук брегът бе по-висок. Излязоха между дърветата на поляна, където се издигаше малък павилион от пиластър с формата на храм. Пред него стоеше намръщен млад мъж, облечен в размъкнати вълнени панталони и риза в отровнозелен цвят. Той се извърна към тях.
— Мистър Майкъл Уейман, мосю Еркюл Поаро — представи ги мисис Оливър.
Младежът кимна небрежно вместо поздрав.
— Хората — мрачно каза той — строят на най-странни места! Ето като това тук например. Строено е само преди около година — доста красиво е и е съвсем в стила на къщата. Но защо тук? Подобни постройки са били издигнати, така че да се забелязват — „на видно място“, както са се изразявали, и до тях се е стигало по хубава затревена пътека отстрани с жълти нарциси. Докато тази клета дяволия е забутана сред дърветата и не се вижда отникъде, а за да се забелязва от реката, трябва да се отсекат най-малко двайсет дървета.