— Вие сте страшно порядъчен, Бланд — подхвърли майор Меръл. — Той как обяснява къде е бил?
— Неясно, сър. Много неясно.
— Това потвърждава, че е истински архитект — с удоволствие отбеляза майор Меръл. Наскоро си бе построил къща на морския бряг. — Те са много неясни, понякога дори се чудя, че изобщо са живи.
— Не знае кога къде е бил, а никой май не го е виждал. Има някои сведения, че лейди Стъбс го е харесвала.
— Вероятно намеквате за сексуалните маниаци?
— Просто търся, сър — отговори с достойнство инспектор Бланд. — Остава мис Бруис…
Той замълча доста дълго.
— Секретарката ли?
— Да, сър. Много експедитивна жена. Инспекторът замълча отново. Майор Меръл гледаше очаквателно своя подчинен.
— Да нямате някакви подозрения за нея? — подкани го той.
— Да, имам, сър. Разбирате ли, съвсем открито си призна, че е била в навеса горе-долу по времето, когато е извършено убийството.
— Щеше ли да си признае, ако е виновна?
— Би могла — проточи отговора си Бланд. — Това всъщност е най-доброто, което може да направи. Щом взема поднос със сладкиши и плодов сок и казва на всички, че ще го занесе на момичето, присъствието й може да се потвърди. Отива долу, връща се и удостоверява, че момичето е живо. Ние приемаме думите й за истина. Но ако си спомняте, сър, и погледнем отново медицинското заключение, според доктор Кук смъртта е настъпила между четири и пет без петнайсет. А има и една любопитна подробност, която се появи в показанията й. Тя ми каза, че именно лейди Стъбс й е наредила да отнесе на Марлийн сладкишите и сока. Но един от свидетелите съвсем категорично заяви, че лейди Стъбс дори не би се сетила за подобно нещо. И според мен е съвсем прав. Не е в стила й. Лейди Стъбс е глупава красавица, заета само със себе си и с външния си вид. Явно никога не е поръчвала менюто, не е проявявала интерес към домакинството или към когото и да било, освен към себе си и хубавичкото си лице. Колкото повече мисля за това, толкова по-невероятно ми се струва тя да е наредила на мис Бруис да занесе нещо на момичето.
— Вижте, Бланд — намеси се Меръл, — тук наистина сте прав. Но ако е така, какви са мотивите й?
— Няма мотиви за убийството на момичето — рече Бланд, — аз обаче наистина мисля, че мис Бруис вероятно е имала мотиви да убие лейди Стъбс. Според мосю Поаро, за когото ви споменах, е влюбена до уши в господаря си. Да предположим, че е проследила лейди Стъбс в гората, за да я убие, а Марлийн Тъкър, отегчена да седи сама, е излязла и е видяла убийството. Тогава мис Бруис е била принудена да убие, естествено и Марлийн. Какво е трябвало да направи след това? Да остави трупа на момичето под навеса, да се върне в къщата, да вземе подноса и да иде отново при навеса. Така е прикрила, че не е на празненството, а ние получаваме показанията й, единствените показания, според които Марлийн Тъкър е била жива в четири и петнайсет.
— Добре — въздъхна майор Меръл, — продължавайте, Бланд! Продължавайте! Какво според вас е направила с трупа на лейди Стъбс, ако тя е престъпницата?
— Скрила го е в гората, заровила го е или пък го е хвърлила в реката.
— Не мислите ли, че последното е било доста трудно?
— Зависи къде е било извършено убийството — възрази инспекторът. — Тя е доста яка жена. Ако не е било далече от навеса, е могла да завлече трупа до кея и да го блъсне в реката.
— И да бъде забелязана от всеки минаващ увеселителен кораб?
— Просто би изглеждало като някоя от ония просташки игри. Било е рисковано, но е възможно. Аз обаче мисля, че е далеч по-вероятно мис Бруис да е скрила някъде трупа и да е хвърлила в Хелм само шапката. Тя познава добре къщата и терена наоколо и не е изключено да знае някое място, където да скрие трупа. А може да е успяла да хвърли трупа в реката и по-късно. Кой знае? В случай, разбира се, че именно тя е извършила убийството — добави Инспектор Бланд, след като помисли малко. — Но всъщност, сър, все пак смятам, че е Де Суса…
Майор Меръл си отбелязваше нещо в бележника. Вдигна очи и се изкашля.
— Значи пак се връщаме в началото. Ако обобщим, има пет-шест души, които са могли да убият Марлийн Тъкър. Някои от тях са по-вероятни убийци, но това е всичко, което знаем. По принцип знаем защо е била убита. Убили са я, защото е видяла нещо. Но докато не установим какво точно е видяла, няма да знаем и кой е нейният убиец.