— Казано но този начин, всичко изглежда доста трудно, сър.
— Ами трудно е. Но в края на краищата ще успеем.
— И междувременно онзи тип ще напусне Англия, като ни се присмива и остане ненаказан за две убийства.
— Вие сте доста сигурен, че той е убиецът. Не казвам, че грешите. И все пак…
Началникът на полицията мълча известно време, после рече, свивайки рамене:
— Все пак така е по-добре, отколкото ако беше някой от онези психопати убийци. Досега сигурно щяхме да се занимаваме и с трето убийство.
— Има поговорка, че нещата обикновено се потретват — мрачно отбеляза инспекторът.
Повтори същата забележка й на следващата сутрин, когато му съобщиха, че на връщане от любимата си кръчма в Гичъм, на другия бряг на реката, старият Мърдъл явно е превишил обичайната си доза и е паднал във водата, докато е слизал на кея. Намерили лодката да се носи по течението, а вечерта открили и тялото на стареца.
Дознанието бе кратко и просто. Нощта е била тъмна и облачна, старият Мърдъл е бил изпил три пинти бира, а все пак е бил на деветдесет и две години.
Заключението бе, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай.
ГЛАВА 16
I
Еркюл Поаро седеше на квадратен стол пред квадратната камина в квадратната стая на лондонското си жилище. Пред него имаше различни предмети, които не бяха квадратни: бяха силно заоблени по почти невъзможен начин. Всеки от тях, погледнат поотделно, сякаш не можеше-да има приложение в живота. Предметите бяха невероятни, своеобразни и случайно подбрани. В действителност, разбира се, съвсем не бе така.
Оценени правилно, всички те си имаха точно определено място в точно определен свят. Поставени на мястото си в този определен свят, те не само че имаха смисъл, но и съставляваха цялостна картина. С други думи, Еркюл Поаро подреждаше картинна мозайка.
Загледа се в участъка, където единият от правоъгълниците все още не пасваше в очертаните улеи. За него подобно занимание бе успокояващо и приятно. То внасяше безпорядък в реда. Имаше известно сходство с професията му. В нея човек също се сблъсква с невероятни, неправдоподобни факти, които макар на пръв поглед да не са свързани, имат точно определено място при съставянето на цялостната картина. Поаро бързо взе тъмносиво парче с невероятна форма и го намести в синьото небе. Тогава разбра, че е било част от самолет.
— Да — промърмори на себе си той, — точно така трябва да се направи. Малко вероятното парченце тук, неправдоподобното — там, пасващото парченце, което не е това, на което прилича… всички те си имат определени места, а след като всяко си легне на мястото eh bien, край на играта! Всичко е ясно. Всичко е, както казват в наше време, на картинка нарисувано.
Той намести в бърза последователност парченце от минаре, друго парченце, което приличаше на част от сенник на ивици, а се оказа, че е задната част на котка, и липсващото парченце от залязващото слънце, променило моментално, сякаш с четката на Търнър, цвета си от оранжев на розов.
Ако знаеш какво да търсиш, ще е много лесно, каза си Еркюл Поаро. Но ето че не знаеш какво да търсиш. И така търсиш не там, където трябва, и не това, което е нужно. Той въздъхна ядосано. Очите му се отместиха от играта пред него и се насочиха към стола от другата страна на камината. Преди по-малко от половин час на този стол бе седял инспектор Бланд, бе пил чай с бисквити (квадратни бисквити) и му бе говорил тъжно. Бе дошъл в Лондон по служба и след като си бе свършил работата, намина да види Поаро. Очаквал мосю Поаро да има някакви добавки. После изложи своите предположения. Поаро се съгласи с всичко. Отсъди, че инспектор Бланд е разследвал съвсем честно и непредубедено случая в Нейс Хаус.
Вече бяха минали четири-пет седмици, седмици на бездействие и отричане. Тялото на лейди Стъбс не бе открито. Ако лейди Стъбс бе жива, не знаеха къде е. Според инспектор Бланд всичко показваше, че тя не е жива. Поаро се съгласи с него.
— Разбира се — заяви Бланд, — тялото може още да не е изхвърлено от вълните. Нищо не може да се предвиди, след като е попаднало във водата. Не е изключено да се появи, макар че ще е трудно да бъде разпознато.
— Има и трета възможност — посочи Поаро. Бланд кимна.
— Да — съгласи се той, — мислил съм и за това. Всъщност непрекъснато мисля за това. Според вас тялото е там — в Нейс, скрито някъде, където изобщо не сме се сетили да го търсим. Може и да е там. Така си е. В една стара къща с такива обширни площи около нея има места, за които човек никога не би се сетил, и през ум не би му минало, че ги има — той замълча, размишлявайки, сетне продължи: — Има една къщичка, за която научих едва онзи ден. През войната са направили бомбоубежище — лека постройка до стената на къщата, а от нея са прокопали проход до избата под къщата. Е, войната свършила, бомбоубежищата били съборени, били превърнати в безформени хълмчета, от които направили алпинеуми. Когато минавате през градината, никога не бихте се сетили, че някога могилата е била бомбоубежище и че отдолу е имало помещение. Сякаш винаги е била алпинеум. И през цялото време в избата е имало проход, започваш зад огромната бъчва за вино и стигащ до могилата. Ето това имах предвид. Нещо такова. Някакъв изход, който води до такова местенце и за който страничен човек не би могъл да знае. Едва ли там е имало укритие за католически свещеник.