— Съмнявам се — не и през онзи период.
— Същото каза и мистър Уейман — според него къщата е била строена някъде през 1790 година. Няма причина свещениците да са се крили през този период. И все пак в сградата може да има някакво подобрение, за което знаят само членовете на семейството. Как мислите, мосю Поаро?
— Възможно е — отвърна Поаро. — Mais oui5, това наистина е идея.
Ако приемем подобна вероятност, следващият въпрос е: кой знае за това подобрение? Предполагам, всеки, който живее в къщата, нали?
— Да. Това би изключило Де Суса — инспекторът изглеждаше разочарован. Де Суса още бе неговият предпочитан заподозрян. — Както казвате, би могъл да знае всеки, живеещ в къщата, например прислужниците или членовете на семейството. И по-малко вероятно — гостите. А още по-малко — хората, идващи отвън, например семейство Леги.
— Човекът, който сигурно знае и би могъл да ви каже, е мисис Фолиът — вметна Поаро.
„Мисис Фолиът — помисли си той — знае всичко, което има да се знае за Нейс Хаус. Мисис Фолиът знае много…“ Мисис Фолиът знаеше от самото начало, че Хати Стъбс е мъртва. Мисис Фолиът знаеше още преди да умрат Марлийн и Хати Стъбс, че светът е много греховен и че в него има много грешници. Поаро раздразнено реши, че мисис Фолиът е ключът към цялата загадка. Но си спомни, че старата дама е ключ, който трудно може да се вкара в ключалката.
— Разговарях с нея няколко пъти — каза инспекторът. — Бе много любезна да отговори на всичките ми въпроси и изглеждаше твърде разстроена, че не може да помогне.
„Не може или не иска?“ помисли си Поаро. Бланд вероятно си мислеше същото.
— Тя е от онзи тип жени — рече той, — които не можеш да заставиш със сила. Не можеш да ги изплашиш, убедиш или надхитриш.
„Не — каза си Поаро, — не можеш да заставиш, убедиш или надхитриш мисис Фолиът.“
Инспекторът бе изпил чая си, бе въздъхнал и си бе отишъл, а Поаро извади мозайката, за да разсее все по-голямото си раздразнение. Защото наистина бе раздразнен. И раздразнен, и унизен. Мисис Оливър бе призовала него, Еркюл Поаро, да разкрие една загадка. Бе усетила, че нещо не е наред, и наистина бе така. И в началото тя бе убедена, че Еркюл Поаро ще предотврати бедата — а той не го стори, после бе вярвала, че гостът й ще разкрие убиеца, което той също не успя да направи. Бе като в мъгла, в мъгла, където от време на време се появяват объркващи проблясъци светлина. Струваше му се, че тези проблясъци се появяват постоянно. И при всеки от тях той не успяваше да напредне, да прецени онова, което сякаш забелязваше за миг.
Изправи се, приближи се до отсрещната страна на камината, премести втория квадратен стол, така че той да е под определен ъгъл, и седна на него. От ребуса с оцветени фигурки от дърво и картон бе преминал към ребуса със загадъчното убийство. Извади от джоба си бележник и написа със ситни четливи букви: „Етиен де Суса, Аманда Бруис, Алек Леги, Сали Леги, Майкъл Уейман“.
Бе физически невъзможно Сър Джордж или Джим Уорбъртън да са убили Марлийн Тъкър. Тъй като за мисис Оливър не бе физически невъзможно да го е сторила, Поаро остави малък интервал и добави и нейното име. Вписа и името на мисис Мастъртън, понеже не си спомняше да я е виждал на поляната между четири и пет без петнайсет. Прибави и името на Хендън, прислужникът, по-скоро защото в „Търсенето на убиеца“ на мисис Оливър съществуваше злокобен прислужник, отколкото заради някакво истинско подозрение към тъмнокосия „музикант“ с гонга. Написа и „Момчето с ризата на костенурки“, добавяйки въпросителна. После се усмихна, поклати глава, извади една карфица от ревера на сакото си, затвори очи и забоде карфицата в листа. Реши, че е все едно дали ще използва този или друг метод.
Остана ужасно ядосан, когато видя, че карфицата е пробола последните думи.
— Аз съм малоумен — реши Еркюл Поаро. — Какво общо има с всичко това момчето с ризата на костенурки?