Но си даваше сметка, че сигурно е имало причина да включи в списъка и това загадъчно действащо лице. Спомни си отново деня, в който бе седял в беседката, и изненаданото лице на момчето, когато го видя там. Лицето му бе доста неприятно, въпреки че младежът бе хубав. Нагло и жестоко лице. Бе дошъл заради нещо. Бе дошъл да се види с някого, но се оказа, че не може или пък не иска да се срещне при нормални обстоятелства с този човек. Всъщност срещата не биваше да привлича внимание. Среща между гузни хора. А дали нямаше нещо общо с убийството?
Поаро се поразрови в спомените си. Младеж, отседнал в младежкото общежитие, тоест, щеше да бъде в околността най-много два дни. Просто така ли бе дошъл там? Дали бе един от многото студенти, посещаващи Англия? Или бе пристигнал специално, за да се срещне с някого? Не бе изключено да е видял случайно някого в деня на увеселението.
„Зная доста неща — мислеше си Еркюл Поаро. — Държа много, твърде много плочки от мозайката.
Имам представа какъв вид убийство е това, но сигурно не съм се насочил във вярна посока.“
Той прелисти нова страничка в бележника си и написа: „Наистина ли лейди Стъбс е помолила мис Бруис да занесе чай на Марлийн? И ако не, защо мис Бруис го твърди?“
Замисли се върху написаното. Мис Бруис е могла да се сети и сама да занесе сладкиш и плодов сок на момичето. Но ако е така, защо не каже? Защо ще лъже, че й е наредила лейди Стъбс? Дали защото мис Бруис е отишла при навеса и е заварила Марлийн мъртва? Изглеждаше малко вероятно, освен ако самата мис Бруис не бе убийцата. Тя не бе нервна, нито пък притежаваше богато въображение. Ако бе намерила момичето мъртво, сигурно е щяла да вдигне незабавно тревога.
Поаро се загледа в написаните въпроси. Не можеше да се отърве от усещането, че някъде в тези думи се крие важно указание за истината, което му убягва. След като помисли още четири-пет минути, той добави: „Етиен де Суса заяви, че е писал на братовчедка си три седмици преди да пристигне в Нейс Хаус. Дали това твърдение е вярно, или е лъжа?“
Бе почти сигурен, че е лъжа. Спомни си за случилото се на закуска. Нямаше никаква разумна причина сър Джордж и лейди Стъбс да се преструват на изненадани, а тя — дори на изплашена. Нямаше никакъв смисъл да се държат по този начин. Но ако Етиен де Суса бе излъгал, защо му е трябвало да го прави? За да създаде впечатление, че посещението му е било предизвестено и радушно прието ли? Бе възможно, но бе и доста съмнително. Нямаше сигурно доказателство, че подобно писмо е било писано или получавано. Дали пък Де Суса не се е опитвал да си създаде алиби и да покаже, че идването му е естествено и дори очаквано? Наистина сър Джордж го бе приел твърде радушно, макар че не го познаваше.
Поаро се спря на тази мисъл: „Сър Джордж не е познавал Де Суса. Съпругата му, която го е познавала, не го е видяла.“ Може би тук се криеше нещо? Дали мъжът, пристигнал в деня на празника, всъщност е истинският Етиен де Суса? Поаро се замисли над тази възможност, но отново не откри никакъв смисъл. Какво щеше да спечели Де Суса, ако дойдеше и се представеше е това име, а всъщност не е Де Суса? Във всеки случай не бе спечелил нищо от смъртта на Хати. Както бяха установили от полицията, тя нямаше пари освен отпусканите й от сър Джордж.
Поаро се опита да си спомни какво точно бе казала тя оная сутрин. „Той е лош човек. Върши лоши неща.“ А според Бланд била казала на съпруга си: „Той убива хора“.
Тук имаше нещо много съществено, заради което трябваше да се претеглят всички факти. „Той убива хора“.
В деня когато Етиен де Суса бе се появил в Нейс Хаус, със сигурност бе убит един човек, а вероятно и двама. Мисис Фолиът бе заявила, че не бива да обръщат внимание на мелодраматичните твърдения на Хати. Беше го казала твърде настойчиво. Мисис Фолиът…
Еркюл Поаро сбърчи вежди, после шумно стовари ръка върху облегалката на стола.
— Все се връщам към мисис Фолиът. Тя е ключът към цялата загадка. Де да знаех каквото знае старата дама… Не мога повече да си седя тук на стола и само да разсъждавам. Не, трябва пак да хвана влака за Девън и да се видя с мисис Фолиът.
II
Еркюл Поаро спря пред голямата порта от ковано желязо на Нейс Хаус. Отправи поглед към извитата алея. Лятото вече бе отминало. От дърветата тихо падаха златистокафяви листа. Тревистите тераси наоколо бяха осеяни със ситни бледи циклами. Поаро въздъхна. Въпреки всичко той не можеше да устои на красотата на Нейс Хаус. Не беше голям любител на дивата природа — обичаше нещата да са спретнати и подредени, но пак не можеше да не остане възхитен от меката дива красота на туфите храсти и дървета.