Вляво от него бе бялата къщичка на пазача с ниска ограда. Следобедът беше чудесен. Мисис Фолиът едва ли си бе у дома. Сигурно бе излязла с градинарската кошница или бе отишла на гости при приятели в околността. Имаше много приятели. Бе живяла тук толкова години. Какво бе казал старецът на кея? „В Нейс Хаус винаги ще има Фолиътови.“
Поаро почука тихо на вратата на къщичката. Не след дълго отвътре се чуха стъпки. Стори му се, че са бавни и почти несигурни. После вратата се отвори и на прага застана мисис Фолиът. Поаро бе изненадан, че тя изглежда толкова остаряла и крехка. Жената се взря невярващо в него, после каза:
— Мосю Поаро? Вие!
За момент му се стори, че в очите и пробяга уплаха, но вероятно това бе плод на въображението му. Той рече любезно:
— Мога ли да вляза, мадам?
— Разбира се!
Тя вече бе се съвзела, покани го с ръка и го въведе в малката всекидневна. Върху камината бяха подредени няколко изящни статуетки, двата фотьойла бяха облечени с фина дамаска, а върху масичката имаше скъп сервиз за чай. Мисис Фолиът каза:
— Ще донеса още една чаша.
Поаро вдигна ръка да я възпре, но тя не му обърна внимание.
— Разбира се, че ще изпиете един чай.
Мисис Фолиът излезе от стаята. Той се огледа още веднъж. На масата лежеше плетка — калъфка за стол, от която стърчеше кука. До стената имаше етажерка с книги. На стената висяха няколко миниатюри и сложена в сребърна рамка избеляла фотография на мъж в униформа с щръкнали мустаци и нерешителна брадичка.
Мисис Фолиът се върна в стаята с чаша и чинийка в ръка.
— Това съпругът ви ли е, мадам?
— Да.
Забелязала, че погледът на Поаро шари по етажерката, сякаш търси още снимки, тя добави бързо:
— Не обичам снимките. Напомнят за миналото. Човек трябва да се научи да забравя миналото. Изсъхналите клонки трябва да се режат.
Поаро си спомни своята първа среща с мисис Фолиът, когато я видя да реже с градинарските ножици клончета от един храст в градината. Сети се, че тогава бе споменала нещо за умрелите клонки. Погледна я замислено, опитвайки се да я прецени. „Загадъчна жена — каза си той, — жена, която въпреки че е крехка и спокойна на вид, има нещо безмилостно в себе си. Жена, която би могла да отреже мъртвите клонки не само от растенията, но и от собствения си живот…“
Мисис Фолиът седна, наля му чай и попита:
— Искате ли мляко? Захар?
— Три бучки, ако обичате, мадам.
Тя му подаде чашата и подхвърли непринудено:
— Бях изненадана, да ви видя. Изобщо не си представях, че ще минете отново по тия места.
— Аз не минавам просто така — каза Поаро.
— Така ли? — изгледа го тя въпросително с леко вдигнати вежди.
— Идването ми тук не е случайно.
Мисис Фолиът продължаваше да го гледа въпросително.
— Една от причините да дойда тук, мадам, е да се видя с вас.
— Наистина ли?
— Най-напред, няма ли нещо ново за младата лейди Стъбс?
Възрастната дама поклати глава.
— Онзи ден при Корнуол вълните изхвърлиха някакъв труп — съобщи тя. — Джордж отиде да види дали ще го идентифицира. Но не беше тя — после допълни:
— Ужасно ми е мъчно за Джордж. Много е разстроен.
— Той още ли вярва, че жена му може да е жива? Мисис Фолиът бавно поклати глава.
— Мисля — рече тя, — че вече е загубил надежда. В края на краищата, ако Хати беше жива, тя изобщо не би могла да се крие, след като я търсят и пресата, и полицията. Дори и да й се бе случило нещо, например да е загубила памет, полицаите сто на сто щяха да я открият досега.
— Да, така изглежда — съгласи се Поаро. — Полицията още ли я издирва?
— Предполагам. Не знам със сигурност.
— Но сър Джордж е загубил надежда.
— Не е казвал такова нещо — рече мисис Фолиът. — Всъщност не съм го виждала скоро. През повечето време беше в Лондон.
— А убитото момиче? И за него ли няма нищо ново?
— Не съм чувала — тя замълча. — Престъплението изглежда безсмислено — без абсолютно никакъв повод. Горкото дете!
— Виждам, още ви е тежко, когато мислите за него, мадам.
Мисис Фолиът нему отговори веднага. След малко каза:
— Когато човек остарее, смъртта на някой по-млад го разстройва повече от обикновено. Ние, старите, очакваме смъртта, но онова дете бе на прага на живота.
— Животът му може би нямаше да бъде много интересен.
— От наша гледна точка вероятно не, но за Марлийн можеше да е и интересен.
— И макар че, както казахте, ние, старите, очакваме смъртта — допълни Поаро, — всъщност не ни се иска да умираме. Поне на мен не ми се мре. Все още намирам живота за интересен.
— А на мен не ми е интересно да живея.
Тя говореше по-скоро на себе си, отколкото на него, раменете й увиснаха още повече.