— Много съм изморена, мосю Поаро. Когато удари моят час, не само че ще бъда готова, но ще съм и благодарна.
Той хвърли бърз поглед към нея. Чудеше се, както бе се чудил и преди, дали говори с болна жена, с жена, която вероятно предусеща, дори е сигурна, че смъртта наближава. Не можеше да си обясни по друг начин прекомерната умора и отпуснатост, които я бяха обзели. Чувстваше, че старата дама едва ли някога е била отпусната. Според него Ейми Фолиът бе жена с характер и притежаваше енергия и решителност. Бе надживяла много беди: загубата на дом и състояние, смъртта на синовете си. Бе го понесла. Беше отрязала „мъртвите клонки“, както сама се бе изразила. Но сега в живота й имаше нещо, което не можеше да отреже, което никой не можеше да отреже от нея. Поаро не проумяваше какво. — вероятно някоя болест. Мисис Фолиът неочаквано се засмя, сякаш прочела мислите му.
— Знаете ли, мосю Поаро, не виждам защо трябва да живея — каза тя. — Имам много приятели, но не и близки роднини, не и семейство.
— Ала имате своя дом — изтърси Поаро, без много-много да му мисли.
— За Нейс Хаус ли говорите? Да…
— Къщата е ваш дом, макар че на практика е собственост на сър Джордж Стъбс. Сега той е в Лондон и вие я управлявате вместо него.
И отново забеляза, че в очите й се прокрадва страх. Когато тя заговори, в гласа й се долавяше леденостудена нотка.
— Не разбирам накъде биете, мосю Поаро. Благодарна съм на сър Джордж, че ми отстъпи под наем тази къщичка, но наистина си плащам наема. Плащам му веднъж в годината за това, че ми дава право да се разхождам из имението.
Поаро разпери ръце.
— Извинете, мадам. Не исках да ви обидя.
— Явно не съм ви разбрала правилно — хладно каза мисис Фолиът.
— Имението е хубаво — продължи Поаро. — Хубава къща, хубави градини. Тук царят спокойствие и тишина.
— Да! — лицето й се оживи. — Винаги сме смятали, че е хака. Усетих тая атмосфера още когато дойдох за първи път като дете.
— Но все още ли усещате същото спокойствие и тишина, мадам?
— Защо не?
— Неотмъстено убийство — започна Поаро, — проливане на невинна кръв. Докато не изчезне тази сянка, не може да има спокойствие — после продължи: — Мисля, че го знаете, мадам, не по-зле от мен.
Мисис Фолиът не му отговори. Нито помръдна, нито каза нещо. Седеше спокойно, а Поаро не можеше да разбере за какво си мисли. Той се понаведе напред и заговори отново:
— Мадам, вие знаете доста неща — може би всичко, свързано с това убийство. Знаете кой е убил момичето, знаете и защо го е убил. Знаете кой е убил Хати Стъбс, а сигурно и къде е трупът и.
Мисис Фолиът проговори. Гласът й бе висок и почти груб.
— Не знам нищо — заяви тя. — Н-и-щ-о.
— Вероятно не се изразих правилно. Не че знаете, но мисля, че се досещате, мадам. Съвсем сигурен съм, че се досещате.
— Но вие ставате вече — извинете — смешен!
— Не е смешно, а нещо съвсем друго — опасно.
— Опасно ли? За кого?
— За вас, мадам. Докато премълчавате това, което знаете, вие ще бъдете в опасност. Познавам убийците по-добре от вас, мадам.
— Казах ви вече: не знам нищо.
— Може би тогава имате подозрения…
— Нямам никакви подозрения.
— Извинете, но не е вярно, мадам.
— Да се говори само по подозрения е неправилно — дори е греховно.
Поаро се наведе.
— Толкова греховно, колкото извършеното преди повече от месец ли?
Възрастната дама се облегна и се вглъби в себе си.
— Не ми говорете за това — почти прошепна тя, сетне добави след дълга покъртителна въздишка: — Всичко вече е минало. Няма връщане назад.
— Откъде знаете, мадам? Мога да ви кажа от опит, че с убийците нещата не са толкова прости.
Тя поклати глава.
— Не. Това е краят. Във всеки случай аз не мога да направя нищо. Нищо.
Той се изправи и я изгледа. Старицата изрече почти заядливо:
— Дори полицаите се отказаха. Поаро поклати глава.
— О, не, мадам, тук грешите. Полицаите не се отказват. А и аз — добави той. — Запомнете, мадам, че аз, Еркюл Поаро, не се предавам.
Изказването му бе напълно в негов стил.
ГЛАВА 17
След като си тръгна от Нейс, Поаро отиде в селото, където с питане откри къщата на Тъкърови. Почука на вратата, но доста дълго никой не му отговори, докато накрая не се разнесе високият писклив глас на мисис Тъкър:
— Какво си мислиш, Джим Тъкър, че можеш да разнасяш мръсните си ботуши по хубавия ми линолеум? Казвала съм ти хиляди пъти. Цяла сутрин чистя, а виж сега на какво прилича.
Някакво неясно ръмжене ознаменува реакцията на мистър Тъкър. Но в него нямаше желание за свада.