— Все забравяш. И какво те е прихванало да слушаш спорт по радиото! Ще ти отнеме най-много две минути да си свалиш проклетите ботуши. А ти, Гари, виж какво правиш със захарното петле. Няма да ти разреша да пипаш с лепкавите си пръсти най-хубавата сребърна кана. Мерилин, на вратата има някой, не чуваш ли? Виж кой е!
Вратата бавно се отвори и едно дете на около единайсет-дванайсет години надникна подозрително към Поаро. Едната му бузка бе изцапана със сладко. Момиченцето бе пълно, с малки сини очи и приличаше на хубаво прасенце.
— Един господин, мамо! — извика то.
Към вратата се приближи мисис Тъкър, разрошена и със зачервено лице.
— Какво има? — изсъска тя. — Нямаме нужда от… — замълча, явно спомнила си нещо. — Я чакайте, не ви ли видях онзи път с полицаите?
— Съжалявам, мадам, че ви напомням за онзи трагичен ден — рече Поаро и прекрачи решително прага.
Мисис Тъкър хвърли бърз отчаян поглед към краката му, но островърхите лачени обувки на Поаро бяха стъпвали само по павиран път. По идеално лъснатия линолеум на мисис Тъкър не остана никаква кал.
— Влезте, заповядайте, сър! — изрече тя, след като се дръпна и отвори с дясната ръка вратата на стаята.
Поаро влезе в смайващ с чистотата си малък хол. Вътре миришеше на препарат за мебели, имаше голяма гарнитура в якобински стил, кръгла маса, две саксии с мушкато, огромна камина с месингова решетка и множество порцеланови фигурки.
— Седнете, сър, заповядайте! Не мога да се сетя за името ви. Но ми се струва, че не сте ми го казвали.
— Името ми е Еркюл Поаро — бързо рече той. — Случи ми се пак да дойда във вашия край и се отбих да поднеса съболезнованията си и да попитам дали няма нещо ново. Вярвам, че убиецът на дъщеря ви е открит.
— Ни помен, ни звук от него — продума с горчивина мисис Тъкър. — Мен ако питате, си е срамота. Мисля си, че полицаите не ги е грижа много, когато става въпрос за хора като нас. И какво е полицията? Ако всички са като Боб Хоскинс само знае да наднича в колите, спрени по главната улица.
В този момент се появи мистър Тъкър със свалени ботуши и застана на вратата само в чорапи. Бе едър и червендалест, съвсем кротък на вид.
— Какво виниш полицаите! — рече той с дрезгав глас. — И те си имат грижи като всеки друг. Тия маниаци са трудни за хващане. Не се различават от вас или мен — добави домакинът, обръщайки се направо към Поаро.
Момиченцето, отворило вратата на Поаро, застана зад баща си, а иззад него надникна момче на около осем години. Децата зяпнаха госта с нескриван интерес.
— Това сигурно е по-малката ви дъщеря — рече Поаро.
— Казва се Мерилин — обясни мисис Тъкър. — А това е Гари. Ела да поздравиш, Гари, и внимавай как се държиш.
Гари отстъпи назад.
— Той е свитичък — каза майка му.
— Много мило от ваша страна, сър, наистина — рече мистър Тъкър, — да дойдете и да питате за Марлийн. Ужасна история!
— Току-що бях при мисис Фолиът — поясни Поаро.
— Струва ми се, че и тя преживява много.
— Оттогава все не е добре — Вметна мисис Тъкър.
— Възрастна е и й стана много тежко, че се е случило на нейния имот.
Поаро отново забеляза, че всички несъзнателно говорят за Нейс Хаус като за собственост на мисис Фолиът.
— Чувства се отговорна до известна степен — рече мисис Тъкър, — макар че тя няма нищо общо.
— Кой всъщност предложи Марлийн да играе ролята на жертвата? — попита Поаро.
— Госпожата от Лондон, дето пише книги — не се забави с отговора си мисис Тъкър.
Поаро меко добави:
— Но тя не е познавала хората тук. Изобщо не е познавала Марлийн.
— Мисис Мастъртън ръководеше момичетата — каза мисис Тъкър, — сигурно тя е предложила Марлийн. А Марлийн много се радваше.
Поаро отново усети, че е в задънена улица. Но сега вече разбираше какво е изпитвала мисис Оливър, когато му се е обадила първия път. Някой бе действал иззад завесата, и бе карал другите да правят каквото иска. Мисис Оливър и мисис Мастъртън бяха фигурантки. Той продължи:
— Чудя се, мисис Тъкър, дали Марлийн е познавала тоя… ъ-ъ… маниак с убийствени наклонности.
— Не е познавала такива хора — целомъдрено заяви мисис Тъкър.
— Аха — каза Поаро, — но както току-що отбеляза съпругът ви, човек трудно ще различи тия маниаци. На външен вид са като… ъ-ъ… вас и мен. Някой може да е говорил с Марлийн на празненството и дори преди него. Да се е сприятелил с нея по съвсем безобиден начин. Като й е дал подаръци например.
— А, не, сър, изключено е Марлийн не вземаше подаръци от непознати. Добре я бях възпитала.
— Но може да не е виждала нищо лошо в това — настоя Поаро. — Например някоя хубава жена й предложила някои неща.