— Може би не е имало друго подходящо място — каза мисис Оливър.
Майкъл Уейман изсумтя.
— Върху затревения бряг край къщата — чудесна естествена среда за павилиона. Но не, тия богаташи са един дол дренки — нямат никакво естетическо чувство. Хрумнало му да си има „беседка“, както я нарича той, и си я поръчва. Чудел се къде да му я построят. Тъкмо тогава, както ми казаха, един огромен дъб бил повален от буря. Останало грозно петно сред дърветата. „О, ще оправим това местенце, като издигнем беседка“, решил глупакът му с глупак. Те, разните му градски глупаци, само за това мислят, как да пооправят нещичко! Учудвам се, че не е насадил лехи с червено мушката и телефончета около цялата къща! Хора като него не бива да притежават такива имения!
Младият мъж изглеждаше доста разпален.
„Този момък — помисли си Поаро — със сигурност не обича сър Джордж Стъбс.“
— Основата е бетонна — продължи Уейман. — А почвата отдолу е песъчлива и се сляга. Има пукнатини навсякъде и скоро ще стане опасна… Най-добре е да се събори и да се издигне отново върху площадката до къщата. Такава е моята препоръка, но твърдоглавият стар глупак не ще и да чуе.
— А залата за тенис? — попита мисис Оливър? Младият мъж стана още по-мрачен.
— Той иска някаква китайска пагода — простена архитектът. — С дракони, моля ви се! Само защото лейди Стъбс се докарва с китайски шапки, модел кули. И кой ще бъде архитектът? Хората, които искат да построят нещо красиво, нямат пари, а ония, които имат средства, искат неща, които са направо ужасни!
— Съчувствам ви напълно — тъжно подхвърли Поаро.
— Джордж Стъбс! — сърдито продължи архитектът.
— За какъв се мисли той? По време на войната се крил на някакво топло местенце в Адмиралтейството в безопасните дебри на Уелс, но си пуснал брада, за да си помислят хората, че се е сражавал във флота, поне така говорят. Фрашкан е с пари — наистина!
— Е, вие, архитектите, трябва да си търсите хора с пари, иначе ще останете без работа — посочи съвсем основателно мисис Оливър.
Тя тръгна към къщата, а Поаро и обезсърченият архитект се приготвиха да я последват.
— Тия богаташи — горчиво добави младежът — не разбират елементарни неща. — Той подритна за последен път наклонената беседка. — Ако основите са гнили, всичко останало е гнило.
— Това, което казахте, е мъдро — забеляза Поаро.
— Да, наистина е мъдро.
Пътеката, по която поеха, ги изведе от дърветата и пред тях блесна бялата красива къща на фона на тъмната зеленина зад нея.
— Къщата е наистина изключително красива — промърмори Поаро.
— Той иска да направи и билярдна зала на покрива — жлъчно подхвърли мистър Уейман.
Около храстите на площадката под тях се въртеше възрастна женица с градинарски ножици. Тя тръгна нагоре да ги посрещне, леко задъхана.
— Всичко е занемарено от години — обясни жената.
— А в днешно време е толкова трудно да се намери човек, който разбира от храсти. Хълмът трябва да блести от цветове през март и април, но тази година е съвсем неугледен — всички тия изсъхнали клонки е трябвало да се отрежат миналата есен…
— Мосю Еркюл Поаро, мисис Фолиът — представи ги мисис Оливър.
Възрастната жена засия.
— Значи това е прочутият мосю Поаро! Колко мило от ваша страна да дойдете и да ни помогнете утре. Тази умна дама тук измисли доста трудна задача — ще бъде много интересно.
Поаро бе леко озадачен от изисканото държане на дребната жена. Помисли си, че вероятно е стопанката на имението.
Каза учтиво:
— Мисис Оливър е моя стара приятелка. Радвам се, че можах да откликна на молбата й. Мястото тук е наистина чудесно, пък и къщата е великолепна.
Мисис Фолиът поклати тъжно глава.
— Да. Строена е от прадядото на съпруга ми през 1790 година. Преди това тук е имало къща от времето на кралица Елизабет. Срутила се е и е изгоряла през 1700 година. Семейството ни живее тук от 1598 година.
Гласът й бе спокоен и неизразителен. Поаро я погледна още по-внимателно. Пред него стоеше съвсем дребна и стегната жена, облечена в износени вълнени дрехи. Най-забележителното у нея бяха ясносините й очи. Посивелите й коси бяха плътно пристегнати с мрежичка за коса, макар че очевидно се отнасяше небрежно към външността си, тя притежаваше излъчване, което трудно можеше да се определи.
Докато вървяха към къщата, Поаро подхвърли разсеяно:
— За вас вероятно е много болезнено, че в този дом живеят чужди хора.
Настъпи мълчание, после мисис Фолиът му отговори. Гласът й прозвуча ясно й отчетливо, без капчица вълнение:
— Толкова много неща в живота са болезнени, мосю Поаро.