Той се мъчеше да си спомни. Купчината комикси. Надрасканите по полетата изречения на Марлийн. „Албърт ходи с Дорийн.“ Тогава му се стори, че нещо липсва, че има нещо, за което трябва да пита мисис Оливър.
— Още ли сте на телефона, мосю Поаро? — каза мисис Оливър.
В този момент се обади телефонистката и го помоли да пусне още пари. След като изпълни задължението си, Поаро поде отново:
— Чувате ли ме, мадам?
— Още съм тук — рече мисис Оливър. — Хайде да не харчим повече пари, като постоянно се питаме дали се чуваме. Какво има?
— Нещо много важно. Нали си спомняте вашето „Търсене на убиеца“?
— Разбира се, че го помня. Нали преди малко всъщност говорехме за него?
— Допуснах груба грешка — каза Поаро. — Изобщо не прочетох резюмето за участниците. Стори ми се, че не е толкова важно, нали трябваше да разкриват убиец. Сгреших. Имало е значение. Вие сте чувствителен човек, мадам. Влияят ви атмосферата, характерите на хората, с които се срещате. А всичко това се отразява в творчеството ви. Не личи от пръв поглед, но тъкмо те вдъхновяват плодовитото ви въображение и така създавате героите си.
— Много красиво изказване — рече мисис Оливър. — Но какво точно имате предвид?
— Че винаги сте знаели много повече за това престъпление, отколкото предполагате. А сега въпросът, който исках да ви задам, всъщност въпросите ми са два, но първият е твърде важен. Когато започнахте да пишете сценария на „Търсенето на убиеца“, смятахте ли трупът да бъде открит под навеса?
— Не.
— Къде възнамерявахте да стане това?
— В малката лятна кухня, скътана между рододендроните край къщата. Според мен там беше най-подходящото място. Но после някой, не си спомням точно кой, започна да настоява, че трупът трябвало да бъде открит в беседката. Е, това, разбира се, беше глупаво! Всеки можеше да мине оттам съвсем случайно и да попадне на трупа, без да върви по определените улики. Хората са много тъпи! Аз, естествено, не можех да се съглася.
— Значи се съгласихте да се използва навесът?
— Да, точно така. Против навеса нямаше никакви доводи, макар че аз предпочитах малката лятна кухня.
— Да, наблегнахте на тази подробност още първия ден. Има Още нещо. Спомняте ли си, казахте ми, че последното указание е написано на един от комиксите, които сте дали на Марлийн, за да не скучае?
— Да, разбира се.
— Не беше ли нещо като… — той напрегна паметта си, за да си спомни надрасканите изречения. — „Албърт ходи с Дорийн“, „Джорджи Порджи целува туристките в гората“, „Питър щипе момичетата в киното“?
— Господи, не — почти изплашена извика мисис Оливър. — Нямаше такива глупости. Не, написаното от мен указание бе съвсем точно — тя понижи глас и проговори със загадъчен тон: — „Виж в раницата на туриста“.
— Epatant6! — възкликна Поаро. — Точно така!
Разбира ce, комиксът с това изречение е трябвало да бъде взет. На някого явно му е хрумнало нещо!
— Раницата беше на пода до тялото и…
— Аз обаче си мисля за друга раница.
— Обърквате ме с тия раници — оплака се мисис Оливър. — В моята история имаше само една раница. Не искате ли да научите какво имаше в нея?
— Ни най-малко — отвърна Поаро. — Тоест — добави учтиво той, — с удоволствие ще ви чуя, разбира се, но…
Мисис Оливър не обърна никакво внимание на неговото „но“.
— Според мен бе много находчиво — заяви тя и в гласа й прозвуча суетата на писателя. — В раницата на Марлийн, която всъщност бе на югославянката…
— Да, да — каза Поаро, приготвяйки се да потъне отново в мъгла.
— Е, в нея беше шишенцето с отрова, с която местният земевладелец отравя жена си. Разбирате ли, югославянката е била тук на курсове за медицински сестри и е била в къщата, когато полковник Бланд е отровил първата си жена заради парите й. А тя — медицинската сестра де, е успяла да вземе шишенцето и да го скрие, а после сее върнала, за да изнудва полковника. Ето защо той, естествено, я е убил. Това съвпада ли, мосю Поаро?
— Да съвпада с какво?
— С вашите предположения — каза мисис Оливър.
— Никак — отговори Поаро, но бързо додаде: — Независимо от всичко, мадам, приемете моите поздравления. Убеден съм, вашето „Търсене на убиеца“ е измислено толкова умно, че никой не е спечелил наградата.
— А, имаше победител! — възкликна мисис Оливър. — Твърде късно, към седем часа. Една възрастна жена, която приличаше на хрътка и беше доста шантава. Бе открила всички улики и пристигна победоносно при навеса, но естествено, полицията вече бе там. Така научи за убийството — вероятно последна от всички на празненството. Все пак й връчиха наградата — после добави със задоволство: — Онзи ужасен младеж с луничките, който каза, че съм пиела като смок, стигна само до градината с камелиите.