Поаро наистина предпочете сметанената торта и си отряза най-сладкото и сочно парче.
После, като крепеше внимателно чинийката, се отправи към домакинята и седна до нея. Тя все още се забавляваше с пръстена на ръката си, вдигна очи към Поаро и се усмихна радостно като дете.
— Вижте — рече му. — Нали е хубав?
Той я бе наблюдавал внимателно. На главата си бе сложила голяма сламена шапка като китайски кули, в ярък пурпурен цвят. От отражението, което шапката хвърляше, лицето й изглеждаше розово. Имаше екзотичен вид и с тежкия грим съвсем не приличаше на англичанка. Кожата й бе млечнобяла, с матов оттенък, устните й бяха начервени с ярко цикламено червило, а очите — силно гримирани. Изпод шапката се подаваше черната й права коса, обгръщаща главата й като кадифена шапчица. Лицето й бе красиво, но в него нямаше нищо английско. Тя бе творение на тропическото слънце, попаднало сякаш случайно в английския салон. Ала Поаро бе поразен най-вече от очите й. Погледът й бе като на дете, почти безучастен.
Въпросът си бе задала по доверителен, детински начин и Поаро й отговори така, както би отвърнал на дете.
— Много хубав пръстен — каза той. Жената изглеждаше доволна.
— Джордж ми го подари вчера — прошепна тя, понижавайки глас, като че ли споделяше тайна. — Дава ми какви ли не неща. Много е мил.
Поаро се загледа отново в пръстена и протегнатата върху облегалката на стола ръка. Ноктите й бяха много дълги и лакирани в червеникавокафяво.
Сети се за един цитат: „Те не шетат, нито пък предат…“
Наистина не можеше да си представи лейди Стъбс да шета или да преде. Но въпреки това едва ли би я описал като олицетворение на чистотата. Тя бе далеч по-изкуствено творение.
— Салонът ви е много красив, мадам — подхвърли Поаро, оглеждайки се одобрително.
— Сигурно — отвърна разсеяно домакинята. Вниманието й още бе привлечено от пръстена: с наведена встрани глава тя движеше ръката си и наблюдаваше зеленикавите отблясъци в глъбините на камъка. После прошепна доверително:
— Виждате ли? Той ми намига.
Изведнъж избухна в смях, а Поаро остана като попарен. Смехът й бе висок и необуздан.
— Хати! — провикна се от другия край на стаята сър Джордж.
Гласът му бе внимателен, но в него се усещаше скрито предупреждение. Лейди Стъбс спря да се смее. Поаро продължи, сякаш нищо не се е случило.
— Девъншир е много красиво графство. Не мислите ли?
— През деня е красиво — отвърна лейди Стъбс. — Когато не вали дъждът — тъжно додаде тя. — Но няма много барове.
— А, ясно. Обичате ли нощните заведения?
— Ами да — тутакси отговори лейди Стъбс.
— И защо обичате толкова много нощните заведения?
— В тях има музика и човек може да потанцува. А пък аз си слагам най-хубавите дрехи, гривни и пръстени. И всички други жени са с хубави дрехи и бижута, но моите са най-хубави.
Усмивката й изразяваше огромно задоволство. Поаро усети лек пристъп на съжаление.
— И всичко това ви е много приятно, така ли?
— Да. Обичам и казиното. Защо в Англия няма казина?
— И аз често съм се чудил — въздъхна Поаро. — Може би защото казиното не отговаря на английския Дух.
Тя го погледна неразбиращо. После се наведе леко към него.
— Веднъж в Монте Карло спечелих шейсет хиляди франка. Заложих на числото 72 и излезе то.
— Сигурно е било много вълнуващо, мадам.
— О, да. Джордж ми дава пари да играя, но обикновено ги губя.
Изглеждаше натъжена.
— Жалко.
— Е, не е чак толкова жалко. Джордж е много богат. Хубаво е да си богат, нали?
— Много е хубаво — внимателно отговори Поаро.
— Ако не бях богата, сигурно щях да приличам на Аманда — тя насочи поглед към мис Бруис на масата с чая и я изгледа безстрастно. — Много е грозна, нали?
В този момент мис Бруис вдигна очи и погледна към мястото, където седяха. Лейди Стъбс не бе говорила високо. Поаро се запита, дали Аманда Бруис не е дочула нещо.
Отмести очи към капитан Уорбъртън. Той го гледаше иронично и весело.
Поаро побърза да смени темата.
— Имахте ли много грижи при подготовката на тържеството? — попита той.
Хати Стъбс завъртя глава.
— А, не, според мен е ужасно отегчително — ужасно глупаво. Нали има прислужници и градинари. Защо те да не направят всичко?
— О, мила моя! — чу се гласът на мисис Фолиът. Тя бе дошла и бе седнала на съседното канапе. — Така са те възпитали на вашия остров. Но животът в Англия вече не е такъв. И на мен ми се иска да е така — старата дама въздъхна. — В днешно време човек трябва да върши почти всичко сам.
Лейди Стъбс сви рамене.
— Според мен е глупаво. Какъв е смисълът да си богат, след като трябва да вършиш всичко сам?