— Някои смятат, че е забавно — с усмивка обясни мисис Фолиът. — Аз например. Не че всичко е забавно, но някои неща. Обичам градинарството и с желание участвам в подготовката на тържества като утрешното.
— Нещо като забава ли ще бъде? — с надежда попита лейди Стъбс.
— Като забава — с много, много хора.
— Като на прием при лейди Аскот ли? С големи шапки и всички са много елегантни.
— Е, не съвсем като при лейди Аскот — рече мисис Фолиът, после добави меко. — Но трябва да свикнеш да се забавляваш и с увеселенията в провинцията, Хати. Тази сутрин трябваше да ни помогнеш, вместо да лежиш в леглото и да станеш чак за чая.
— Болеше ме главата — нацупено отговори Хати.
После настроението й се промени и тя се усмихна предано на мисис Фолиът. — Но утре ще бъда добра. Ще правя каквото ми кажеш.
— Твърде мило от твоя страна, моето момиче.
— Ще облека новата си рокля. Донесоха ми я тая сутрин. Ела с мен горе да я видиш.
Мисис Фолиът се поколеба. Лейди Стъбс се изправи и рече настоятелно:
— Трябва да дойдеш. Моля те. Роклята е чудесна. Ела сега!
— Е, добре.
Мисис Фолиът се засмя насила и стана.
Докато дребната й фигура следваше през вратата високата Хати, Поаро зърна лицето й и остана доста изненадан от умората, която бе заменила усмивката. Възрастната жена сякаш се бе отпуснала, вече не бе нащрек и беше махнала маската за пред хората. Все пак сигурно имаше и още нещо. Възможно бе да страда от някаква болест, за която както много жени изобщо не споменава. Поаро си помисли, че тя не е жена, която би искала да предизвиква съчувствие или съжаление.
Капитан Уорбъртън се отпусна на стола, току-що освободен от Хати. Той също се загледа към вратата, през която двете жени бяха излезли преди малко, но когато заговори, нямаше предвид възрастната. Усмихна се леко и каза провлечено:
— Красиво създание, нали? — погледна с крайчеца на окото към сър Джордж, който излизаше през портала на терасата, следван от мисис Мастъртън и мисис Оливър. — Направо съсипва горкия сър Джордж. Нищо не й е достатъчно! Бижута, визони и какво ли още не. И досега не знам дали е разбрал, че нещо не й е наред. Сигурно смята, че няма значение. В крайна сметка богатите не търсят умни партньорки.
— От каква националност е тя? — попита с интерес Поаро.
— Винаги ми е приличала на южноамериканка. Но мисля, че е от Карибските острови. Дето произвеждат захар, ром и други такива неща. От някое старо тамошно семейство — креолка е, нямам предвид метисите. Според мен на тия острови всички се женят помежду си. Което пък води до затъпяване.
Към тях се приближи младата мисис Леги.
— Виж какво, Джим — започна тя, — трябва да ме подкрепиш. Тая сергия трябва да бъде където решихме — в далечния край на поляната, с гръб към рододендроните. Това е единственото възможно място.
— Мама Мастъртън не смята така.
— Е, тогава я разубеди. Той й се усмихна хитро.
— Мисис Мастъртън е моята шефка.
— Шеф ти е Уилфред Мастъртън. Той е депутат в парламента.
— Страх ме е да го кажа, но не той, а тя трябва да е в парламента. Тя играе мъжката роля. Бога ми, ако не е така.
Сър Джордж се върна от терасата.
— А, ето те и теб, Сали — възкликна той. — Трябваше ни. Да не мислиш, че всеки може да следи кой слага масло на кифлите, кой прави тортата и защо сергията със зеленчуци е там, където трябваше да бъде щандът с модни облекла! Къде е Ейми Фолиът? Тя ще се оправи с тия хора — може би е единствената, която ще излезе на глава с тях.
— Качи се горе с Хати.
— А, така ли?…
Сър Джордж се огледа донякъде безпомощно, а мис Бруис скочи от масата, където пишеше покани, и предложи:
— Аз ще я повикам, сър Джордж.
— Благодаря, Аманда. Мис Бруис излезе от стаята.
— Трябва да намеря още мрежа за оградата — измърмори сър Джордж.
— За празненството ли?
— Не, не. За да я опънат в гората, където е границата ни с Худаун Парк. Старата се е прокъсала и ония минават оттам.
— Кои ония?
— Хората, дето влизат в чужди имения! — възкликна сър Джордж.
Сали Леги весело подхвърли:
— Приличате ми на Бетси Тротуд по време на кампанията й срещу магаретата.
— Бетси Тротуд ли? Коя е пък тя? — попита простодушие сър Джордж.
— Дикенс.
— А, Дикенс! Чел съм навремето „Пикуик“. Книгата не беше лоша. Никак не беше лоша, бях изненадан. Но дайте сега сериозно, тия, дето минават напряко, станаха цяла напаст, откакто откриха онова щураво младежко общежитие. Сблъскваш се с тях на всяка крачка, носят най-невероятни ризи — тази сутрин едно момче беше навлякло риза с пълзящи костенурки и други твари, направо си помислих, че съм прекалил с пиенето. Половината не знаят английски, само ти плямпат неразбрано… — той започна да ги имитира: — „О, моля, да, можете кажете мене — това път за ферибот?“ Казвам им, че не е, крещя им и ги пращам назад, откъдето са дошли, а те само мигат, блещят се и не разбират нищо. А момичетата се кикотят. От всякакви националности са — италианци, югославяни, холандци, финландци, няма да се изненадам, ако има и ескимоси! И половината са сигурно комунисти — завърши мрачно той.