— Той не е неин Велик господар — вметна Тамлин с притеснително спокойствие.
Юриан просто ми измърка:
— Сигурно ти е доверил къде крие Мириам и Дракон.
— Те са мъртви — заявих категорично.
— Котелът твърди друго.
Леден страх се намърда в стомаха ми. Вече беше опитал да възкреси Мириам. И не я беше открил сред мъртвите.
— Казаха ми, че са мъртви — повторих с отегчен, пропит с раздразнение глас. Пъхнах още една хапка агнешко в устата си, толкова безвкусно в сравнение с ароматните ястия във Веларис. — Мислех, че си имаш по-важна работа, отколкото да се вманиачаваш по избягалата си любовница.
Очите му просветнаха, лъснали от петвековна лудост. Той набоде парче месо на вилицата си.
— Приказва се, че ти пък си оправила Рисанд още преди да избягаш от собствения си любовник.
— Достатъчно! — изръмжа Тамлин.
И тогава го усетих. Почукване в дъното на съзнанието ми. Прозрях плана им, видях го съвсем ясно: да ни разярят, да отвлекат вниманието ни, докато двамата мълчаливи командири се промъкват в съзнанията ни.
Моето беше предпазено с щит. Но това на Люсиен… на Тамлин…
Разперих като мрежа онази моя сила, целуната от нощта. И пресрещнах двете мазни пипала, устремени към съзнанията на Люсиен и Тамлин, досущ като копия, хвърлени от другата страна на масата.
Нападнах ги. Двете пипала отскочиха от черната диамантена бариера, с която обградих съзнанията на Люсиен и Тамлин, а Дагдан и Брана се блъснаха назад в столовете си, сякаш ги бях цапардосала с юмрук.
Командирите стрелнаха тъмни очи към мен. Аз не трепнах от погледите им.
— Какво има? — попита Тамлин и чак тогава осъзнах колко тихо бе станало в трапезарията.
Свъсих вежди в театрален жест на недоумение.
— Нищо. — Сетне се усмихнах мило на принца и принцесата. — Техни Височества сигурно са уморени след дългото пътуване.
За всеки случай нахлух в съзнанията им, натъквайки се на стена от бяла кост.
Раздрах с черни нокти щитовете им и двамата изтръпнаха.
Предупредителният удар си имаше своята цена. В слепоочията ми запулсира болка. Но просто се върнах към храната си, без да отчитам намигването на Юриан.
Никой не проговори до края на обяда.
Глава 3
Пролетната гора притихна, докато яздехме сред напъпилите дървета. Птиците и дребните твари се бяха изпокрили дълго преди да минем оттам.
Не от мен, нито от Люсиен, нито пък от тримата стражи, които ни следваха на почтително разстояние. Будувала бях през почти цялата нощ, обхождайки имението наум, издирвайки някаква следа, че Дагдан и Брана използват влиянието си на даемати върху някой друг. За щастие, умението да разбивам проклятия, което бях наследила от Хелион Заклинателя, Велик господар на Двора на Деня, не отчете никакви магии, освен заклинанията около самата къща, предотвратяващи и ответряването, и доветряването.
Тамлин ми се стори напрегнат на закуска, но не ме накара да си остана у дома. Дори си позволих да го изпробвам, любопитствайки какво му има, а той отвърна просто, че го боляла главата. Люсиен го потупа по рамото и му обеща да се грижи за мен. Едва не се изсмях на думите му.
Смехът обаче беше далеч от устните ми сега, когато стената пулсираше и вибрираше наблизо, тежко, отвратително присъствие, което се виждаше от цял километър. А от толкова близо… Дори конете ни бяха нервни; като ги вързахме за ниско надвисналите клони на цъфналите кучешки дрянове, замятаха глави и затъпкаха тревожно на място по покритата с мъх земя.
— Пролуката в стената е ето там — обади се Люсиен, явно не по-доволен от мен да пътува в подобна компания.
Дагдан и Брана поеха след него, смачквайки опадалите розови цветове, а Юриан се отцепи да проучи околността. Стражите пък останаха при конете ни.
Аз последвах Люсиен и командирите, като гледах да вървя на известно разстояние зад тях. Знаех, че елегантните ми, изтънчени дрехи нямаше да накарат принца и принцесата да забравят, че подире им крачи друг даемат. Въпреки това умишлено бях подбрала бродирания си сапфиренозелен жакет и кафяв панталон, украсен единствено с инкрустираните със скъпоценни камъни нож и ножница, които Люсиен ми беше подарил. Преди цяла вечност.
— Кой е пробил тази дупка в стената? — попита Брана, оглеждайки пролуката, която ние не виждахме.
Стената беше напълно невидима, затова само я усещахме — като място, откъдето въздухът внезапно бе изсмукан.
— Не знаем — рече Люсиен. Той скръсти ръце и слънчевите лъчи, проникващи през короните на дърветата, озариха златистите бродерии на светлокафявия му жакет. — На някои места стената сама се руши през вековете. Тази дупка тук е голяма само колкото да се промъкне един човек.