Близнаците се спогледаха. Аз ги настигнах и вперих взор в пролуката, в стената около нея, чиято… неестественост караше всеки мой инстинкт да отстъпи назад.
— Аз минах оттук. В самото начало.
Люсиен кимна, а другите двама вдигнаха вежди. Но аз сторих крачка към Люсиен, почти докосвайки ръката му със своята, за да служи като преграда помежду ни. Тази сутрин на закуска принцът и принцесата не посмяха да изпробват щитовете ми. А сега трябваше да ги заблудя, че физическото им присъствие ме плаши. Брана забеляза колко близо стоя до Люсиен; как той пристъпва леко пред мен, за да ме брани.
Мъничка, студена усмивка изви устните й.
— Колко дупки има в стената?
— Преброили сме три по протежение на цялата ни граница — отвърна стегнато Люсиен. — Плюс една в морето, на около два километра от брега.
Маската на равнодушието остана върху лицето ми, докато той им сервираше информацията.
Брана поклати глава и тъмната й коса сякаш погълна слънчевата светлина.
— Морските проходи не са ни от полза. Трябва да я разбием по суша.
— Със сигурност и на континента има уязвими места.
— Кралиците им упражняват още по-слаба власт върху поданиците си дори от вас — коментира Дагдан.
Аз попих думите му, обмисляйки ги.
— Тогава ще ви оставим да проучите тази дупка — заявих. — Като приключите, ще потеглим към следващата.
— Тя е на два дни езда оттук — възрази Люсиен.
— Тогава ще планираме ново пътуване — отвърнах лаконично. И преди Люсиен да ми се противопостави, настоях: — А третата дупка?
Люсиен потупа с крак по мъха, но отговори:
— Два дни езда отвъд втората.
Обърнах се към хибернските командири и вдигнах въпросително вежда.
— И двамата ли можете да се ответряте?
Брана се изчерви и изопна гръб. Този път Дагдан взе думата:
— Само аз мога. — Явно беше пренесъл и Брана, и Юриан. Той добави: — Броени километри, ако нося други.
Просто кимнах и тръгнах към гъсталак от ниско приведени кучешки дрянове, а Люсиен ме последва. Щом наоколо останаха само шумолящи розови цветове и слънчеви лъчи, пронизващи горския купол от преплетени клони, когато принцът и принцесата насочиха вниманието си към стената, твърде далеч да ни виждат и чуват, аз седнах на една гладка, оголена скала.
Люсиен се настани на земята до близкия дънер и кръстоса покритите си с ботуши глезени.
— Каквото и да си намислила, от мен да знаеш, че ще ни накисне в дълбока помия.
— Нищо не съм намислила.
Взех един паднал розов цвят и го завъртях между палеца и показалеца си.
Златното му око ме прихвана, щракайки тихо.
— Виждаш ли изобщо с това нещо?
Той не ми отговори.
Хвърлих цвета върху мекия мъх между нас.
— Нямаш ми доверие? След всичко, което преживяхме заедно?!
Люсиен втренчи свъсен поглед в розовия цвят, без да изрече и дума.
Аз изрових от раницата си манерката с вода.
— Ако беше живял по време на Войната — попитах го, отпивайки глътка, — на тяхна страна ли щеше да се биеш, или на страната на човеците?
— Щях да участвам в човеко-елфическия съюз.
— Дори баща ти да беше от противниковия лагер?
— Особено ако баща ми беше от противниковия лагер.
Но Берон беше участвал в съюза, ако си спомнях правилно уроците по история, които Рис ми предаваше преди толкова много месеци.
— А сега си готов да тръгнеш на война под знамето на Хиберн.
— Направих го и заради теб, в случай че не знаеш. — Студени, тежки думи. — Отидох с него да те спасяваме.
— Не съм предполагала колко силна мотивация може да се породи от гузната съвест.
— Онзи ден ти… си тръгна — додаде той, умишлено избягвайки другата дума: „напусна“. — Прибрах се в имението преди Тамлин, новината ме застигна при границата и веднага хукнах насам. Но от теб беше останал само пръстенът, разтопено парче метал между камъните по пода на гостната. Отървах се от него, преди Тамлин да дойде.
Опипващо почвата, прецизно построено изказване. Почиващо върху фактите, според които не е имало отвличане.
— Разтопиха го на пръста ми — излъгах.
Гърлото му потрепери, но той просто поклати глава, а слънцето, процеждащо се през горския балдахин, проблесна по червената му като жарава коса.
Поседяхме в мълчание няколко минути. Чу се шумолене на шума и тих говор — командирите приключваха работата си. Стегнах се и премислих думите, с които трябваше да си послужа, за да не възбуждам подозрения.
Сетне пророних тихо на Люсиен:
— Благодаря ти, че дойде да ме вземеш от Хиберн.