Той зачовърка мъха до себе си, стиснал челюсти.
— Беше капан. Мислех, че тръгваме за… друго.
Едва се сдържах да не оголя зъби. Вместо това отидох да седна до него край широкия дънер.
— Ужасна работа — заявих искрено.
Той изсумтя тихо.
Побутнах с коляно неговото.
— Не позволявай на Юриан да те подмами. Просто се пробва да открие слабите места в отношенията ни.
— Знам.
Обърнах лице към него и опрях настойчиво коляното си в неговото.
— Защо? — попитах. — Защо му е на Хиберн да постъпва така, освен от извратена жажда за завоевания? Какво го тласка към подобни зверства? Народът му? Омраза? Арогантност?
Най-накрая Люсиен вдигна поглед към мен и фините релефни орнаменти по златното му око ми се сториха още по-изумителни отблизо.
— Според теб…
Брана и Дагдан се появиха откъм храсталака и ни изгледаха смръщено.
Но Юриан — плътно зад тях, сякаш досега им бе обяснявал какво е открил — се усмихна, като ни зърна да седим с опрени колене и почти долепени носове.
— Внимавай, Люсиен — ухили се подигравателно воинът. — Знаеш какво се случва с всеки, дръзнал да докосне притежанията на Великия господар.
Люсиен му се озъби, а аз го стрелнах предупредително.
— Виждаш ли? — прошепнах му тихо.
И въпреки Юриан, въпреки злорадите изражения на командирите, едното ъгълче на устата му се изви в лека усмивка.
* * *
Ианта ни чакаше при конюшнята, като се върнахме.
Организирала бе внушителната си поява в самия край на закуската преди няколко часа, влизайки с грациозни стъпки в трапезарията тъкмо когато слънцето пускаше дългите си снопове от чисто злато през прозорците.
Не се и съмнявах, че нарочно бе уцелила точно този момент, също както преднамерено спря по средата на един от сноповете лъчи, и то под такъв ъгъл, че косата й да засияе, а скъпоценният камък на главата й да лумне в син пламък. Бих кръстила подобна картина „Еталон за благочестие“.
След като Тамлин я представи накратко, тя се зае да гука на Юриан, който я зяпаше намръщено, като че беше някое нахално насекомо, жужащо в ухото му.
Дагдан и Брана слушаха умилкванията й с такава досада, че започвах да се питам дали двамата не предпочитаха единствено собствената си компания. И то кой знае в колко скверни измерения. В очите им не се четеше нито искрица интерес към красавицата, по която обикновено точеха лиги и мъже, и жени. Навярно плътската им страст отдавна бе източена до последна капка вкупом с душите им.
В крайна сметка хибернските командири и Юриан изтърпяха Ианта около минута, преди да съсредоточат вниманието си в храната. Обида, която несъмнено обясняваше защо жрицата бе решила да ни посрещне тук още на влизане в имението.
Аз самата яздех за пръв път от месеци и почти не можех да помръдна от болезнена скованост, докато спътниците ни слизаха от конете си. Затова хвърлих дискретен, умолителен поглед към Люсиен, който се подсмихна не особено прикрито и закрачи важно към мен.
Преди да се разотидат, хибернските пратеници забелязаха как Люсиен ме хваща през кръста с широките си ръце и с лекота ме сваля от коня, оставяйки ме до Ианта.
Аз го потупах по рамото за благодарност. А той, вечният кавалер, ми отвърна с поклон.
Понякога ми беше трудно да го мразя. Да си спомня каква роля играя.
— Надявам се, че пътуването е било успешно — изчурулика Ианта.
Посочих с брадичка към кралските особи.
— На тях като че ли им хареса.
И наистина, явно резултатът от огледа им беше задоволителен. Все пак не смеех да задавам прекалено много въпроси. Още не.
Ианта сведе глава.
— Слава на Котела!
— Какво искаш? — попита безучастно Люсиен.
Тя се засегна, но вирна брадичка и кръстоса ръце.
— Ще организираме тържество в чест на гостите ни. И едновременно по случай Лятното слънцестоене след няколко дни. Исках да го обсъдим с Фейра. — Двулична усмивка. — Стига да не възразяваш.
— Не възразявам — отвърнах, преди Люсиен да е казал нещо, за което щеше да съжалява. — Дай ми един час да хапна и да се преоблека. После ще дойде в кабинета.
Вероятно прозвучах малко по-самоуверено отпреди, но тя просто кимна. Аз хванах Люсиен под ръка и го поведох напред.
— До скоро! — казах на Ианта и усетих погледа й върху нас, докато излизахме от сенчестата конюшня под яркото обедно слънце.
Тялото му беше напрегнато, почти разтреперано.
— Какво е станало помежду ви? — изсъсках, като се загубихме от очите й сред живите плетове и чакълестите алеи на градината.
— Не си струва да ти обяснявам.
— Когато… ме отвлякоха — запънах се, след като едва не си признах, че съм си тръгнала, — Ианта и Тамлин…