Когато тържествената ни процесия се изкачи по хълма, вече погълнат от многолюдна тълпа, всички очи се впериха в мен. Моят поглед обаче остана насочен напред към Ианта, изправена пред простичък каменен олтар, окичен с цветя и първите летни плодове. Поне този път качулката на бледосинята й роба беше свалена и сребърната диадема лежеше върху златната й коса.
Усмихнах й се, а кобилата ми покорно спря в северната дъга на полукръга, който тълпата образуваше около билото на хълма и олтара на жрицата. Зачудих се дали Ианта разпознава озъбения вълк под усмивката ми.
Тамлин ми помогна да сляза от коня и сивкавата светлина преди изгрева озари златистите нишки на зеления му жакет. Щом стъпих на меката трева, съзнавайки, че всички очи бяха приковани в нас, се принудих да срещна очите му.
Споменът сияеше в него — в начина, по който сведе взор към устните ми.
Преди година, точно в този ден, ме беше целунал. Преди година бях танцувала с тези хора, безгрижна и радостна за пръв път в живота си, и бях вярвала, че по-щастлива не мога да бъда.
Позасмях му се свенливо и поех ръката, която ми подаде. Тръгнахме заедно по тревата към каменния олтар на Ианта, следвани от хибернските командири, Юриан и Люсиен.
Питах се дали Тамлин си припомня и за още един ден, предшестващ всички тези месеци, когато бях облякла друг вид бяла рокля, когато пак навсякъде бяха разпръснати цветя.
Когато другарят ми ме избави, след като реших да не се венчавам за Тамлин, съзнавайки с някаква ключова част от себе си, че това би било грешка. Тогава вярвах, че не го заслужавам, че пречупено момиче като мен са`мо би го обременило за цял живот. А Рис… Рис щеше да ме остави да се омъжа за него с убеждението, че съм щастлива, с желанието да бъда щастлива, дори това да го убиваше. В мига, в който казах „не“… Той ме спаси. Помогна ми да спася самата себе си.
Надникнах косо към Тамлин.
Той разглеждаше ръката ми, пъхната в свивката на лакътя му. Голият пръст, където някога бе стоял пръстенът.
Какво ли си мислеше, къде ли смяташе, че е пръстенът, щом Люсиен бе укрил доказателството от него? За миг го съжалих.
Съжалих го, защото не само Люсиен го беше излъгал, но и Алис. Колко ли още хора бяха прозрели истината за страданието ми — и му я бяха спестили?
Бяха прозрели истината за страданието ми, без да ми помогнат.
С Тамлин спряхме пред олтара и Върховната жрица ни поздрави със спокойно, царствено кимване.
Принцът и принцесата запристъпваха нервно от крак на крак, без да крият досадата си. На вечеря Брана изрази почти отявлено недоволство относно празненството, заявявайки, че в Хиберн не се занимавали с толкова тягостни ритуали, а просто пирували. И намеквайки, че скоро и при нас ще е така.
Постарах се да не им обръщам внимание и насочих вниманието си към Ианта, която вдигна ръце и извиси глас към тълпата зад нас:
— Благословено слънцестоене за всички ни.
Сетне поде безкраен низ от молитви и ритуали. Най-красивите млади жрици от храма й помагаха с разливането на свещеното вино, благославянето на плодове от новата реколта върху олтара и призоваването на слънцето.
Прекрасна, добре отиграна постановка. Люсиен почти дремеше зад мен.
Но Ианта ми беше обяснила церемонията, затова знаех какво предстои, когато вдигна свещеното вино в ръце и произнесе напевно:
— Нека светлината, най-силна в този ден, да прогони неканения мрак. Нека заличи черното клеймо на злото.
Удар след удар по другаря ми, по дома ми. Въпреки това кимах заедно с нея.
— Ще ни окажат ли принцеса Брана и принц Дагдан честта да отпият от сакралното вино?
Тълпата се размърда смутено. Хибернските командири примигнаха и се спогледаха свъсено.
Аз обаче отстъпих встрани и с блага усмивка им сторих път към олтара.
Те отвориха уста, несъмнено за да откажат, но Ианта нямаше да се примири с отхвърляне на идеята.
— Пийте! И нека новите ни съюзници станат наши приятели — подкани тържествено тя. — Пийте! И нека виното отмие безпределната нощ.
Двамата даемати вероятно проверяваха чашата за отрова с незнайните си магически сили, но аз задържах любезната усмивка на лицето си, когато най-сетне доближиха олтара и Брана пое сребърната чаша.
Отпиха по малко от виното и веднага понечиха да си тръгнат. Ианта обаче настоя да застанат зад олтара, за да гледат с нея церемонията.
Умишлено я бях осведомила колко отвратени са от ритуалите й. Както и че, пристигнеха ли, щяха на драго сърце да потъпчат ролята й на народен водач. Затова и сега Ианта беше решена да ги привлече на своя страна.