— Другар? — възкликна Мор и погледът й запрескача между двамата. — Съпрузи и другари?
— Предполагам, знаете, че това е сериозна среща — подхвърли Рис.
— И че рибите в басейна са много чувствителни към пронизителни звуци — добави Калиас.
Вивиан отвърна и на двама им с вулгарен жест, заради който мигновено я харесах.
Рис надзърна към Калиас с многострадално изражение на мъжка съпричастност. Великият господар не му откликна със същото.
Просто продължи да се взира в Рис, а хуморът пак се изцеди от лицето му, заместен от онази студенина.
Между дворовете им бе съществувало… напрежение, обяснила ми беше Мор, когато спасиха двама ни с Люсиен онзи ден на леда. Остатъчен гняв от нещо, случило се В недрата на Планината…
Третият Велик господар най-сетне пристигаше при нас откъм басейна.
Някога баща ми беше продал медальон от злато и лазурит, изровен от руините на пустинно югоизточно кралство, където едно време елфите властвали като богове сред полюшващи се фурми и брулени от пясъчни бури дворци. Останала бях запленена от цветовете и изящната му изработка, но повече ме интересуваше товарът от смирна и смокини, пристигнал заедно с него — баща ми ми бе донесъл няколко от сочните плодове, докато се навъртах в кабинета му. Дори сега вкусвах сладостта им, подушвах земния им аромат и незнайно защо… си спомних за онзи древен медальон и неустоимите смокини, когато видях Хелион да крачи към нас.
Облеклото му се състоеше от едно-единствено парче бял плат — не роба, не туника, а нещо средно, надиплено и увито около мускулестото му тяло. Златна гривна с надигната змия обгръщаше единия му бицепс, изпъквайки на фона на почти сияйната му тъмна кожа, а върху ониксовочерната му коса блестеше корона от златни стрели — всъщност бяха слънчеви лъчи.
Същинско олицетворение на слънцето. Всемогъщ, небрежно грациозен, способен на милост и яростен гняв. Почти толкова красив, колкото Рисанд. И в някои случаи — по-студен дори от Калиас.
Антуражът му от Върховни елфи приблизително достигаше нашия по численост. Всичките му членове бяха облечени в сходни роби, но с различни наситени цветове — кобалтово, пурпурно, аметистово; очите на някои бяха старателно изписани с чернило и всичките пращяха от здраве.
А може би показната им физическа мощ — и най-вече неговата — беше ловък трик…
Хелион бе наричан Заклинателя и разправяха, че библиотеките му, наброяващи хиляда, съдържали цялото познание на света. Може би същото това познание го беше направило твърде бдителен, твърде студен зад ярките му очи.
А може би беше станал такъв, след като Амаранта бе ограбила част от библиотеките му. Чудех се дали си е върнал отнетото, дали скърбеше по изгореното.
Дори Мор и Вивиан прекратиха радушната си среща, когато Хелион спря на разумно разстояние от нас.
Неговата сила беше измъкнала приятелите ми от Хиберн. Точно тя ме озаряваше, когато с Рис преплитахме тела, погълнати от болезнено блаженство.
Хелион кимна с квадратната си брадичка към Рис, явно само той не се изненадваше от крилата на другаря ми. Очите му обаче, поразяващо кехлибарени, се спряха на мен.
— Знае ли Тамлин каква е тя?
Гласът му наистина бе по-студен и от този на Калиас. А въпросът му — пресметливо зададен.
— Ако имаш предвид красива и интелигентна — провлачи Рис, — да, мисля, че знае.
Хелион впери безстрастен поглед в него.
— Знае ли, че ти е другарка? И Велика господарка?
— Велика господарка? — изписука Вивиан, но Мор й изшътка, завличайки я настрана, за да й обясни приглушено.
Тесан и Калиас ме огледаха преценяващо. Бавно.
Касиан и Азриел се приближиха дискретно, незабележимо като нощен бриз.
— Ако се появи — отвърна невъзмутимо Рис, — ще разберем.
Хелион се изсмя мрачно. Опасно. Този целунат от слънцето Велик господар беше откровено смъртоносен.
— Винаги съм те харесвал, Рисанд.
Тесан пристъпи напред като един образцов домакин. Защото смехът на Заклинателя наистина вещаеше насилие. Любовникът му и останалите Перегрини като че ли заеха отбранителни позиции — или в готовност да защитят Великия си господар, или просто за да ни напомнят, че сме гости в дома им.
Вниманието на Хелион обаче прескочи към Неста.
И се задържа върху нея.
Тя просто отвърна на взора му. Необезпокоена, безразлична.
— Коя е придружителката ви? — попита с прекалено тих глас Великият господар на Деня.
Лицето на Касиан не разкриваше нищо, никаква следа, че изобщо познаваше Неста. Но генералът не помръдна от небрежната си отбранителна позиция. Азриел също.