— Това е сестра ми и наша официална пратеница в човешките земи — отговорих му, заставайки до Неста. — И ще разкаже историята си, когато всички пристигнат.
— Тя е елф.
— Страшна наблюдателност… — измърмори Вивиан и Мор се изкиска.
Калиас сбърчи предупредително вежди срещу тях, а Хелион дори не ги удостои с внимание.
— Кой я е възкресил? — попита любезно Тесан, килвайки глава.
Неста насочи поглед към него. Сетне и към Хелион. Към Калиас.
— Хиберн — отговори кратичко тя.
В очите й, в гордо вирнатата й брадичка не прозираше нито капка страх.
В залата се спусна оглушително мълчание.
На мен обаче не ми харесваше да зяпат сестра ми като експонат. Затова я хванах под ръка и я поведох към столовете с ниски облегалки, които реших, че са приготвени за нас.
— Хвърлиха я насила в Котела — обясних. — Заедно с Илейн, другата ми сестра. — Седнах и настаних Неста до себе си, после вперих непочтителен, дори дързък поглед в тримата Велики господари. — След като Върховната жрица Ианта и Тамлин им предадоха Притиан и семейството ми.
Неста кимна утвърдително.
Очите на Хелион мятаха искри като наковалня.
— Сериозно обвинение. Особено към бивш любовник.
— Не е обвинение — парирах, сключвайки ръце в скута си. — Всички присъствахме. И сега ще сторим нещо по въпроса.
Усетих вълна на гордост по връзката ни с Рис.
А след това Вивиан сръчка Калиас в ребрата и му подшушна:
— Защо ти не си ме направил Велика господарка?
* * *
Останалите закъсняваха.
Насядахме около басейна с лилиите и безкрайно вежливите прислужници на Тесан ни запренасяха храна и бокали с екзотични сокове от масите до стената. Разговорите спираха и се отприщваха наново, а Мор и Вивиан, настанили се една до друга, сякаш имаха да наваксват с клюки от поне петдесет години.
Вивиан не беше припарвала В недрата на Планината. Неин приятел от детство, Калиас я бе бранил ревностно през годините — десетилетия беше държал остроумната елфа на един граничен пост, за да не я въвличат придворните му в кроежите си. И не я беше допускал до Амаранта. На никого не беше разкрил чувствата си към белокосата хубавица, която също не бе подозирала, че я е обичал през целия си живот. Но в онези сетни мигове, когато заклинанието бе изтръгнало всичката му сила… Калиас беше успял да я предупреди с жалките останки от нея. Да й признае, че я обича. И да я помоли да брани народа му.
Тя се бе подчинила.
Също както Мор и другите ми приятели бяха пазили Веларис, Вивиан бдяла над малкия град, предлагайки убежище на всички, достигнали до него.
И нито за миг не забравила Великия господар и приятел, пленен В недрата на Планината, не спряла да търси начин да го освободи. Особено след като Амаранта стоварила чудовищните си деяния върху двора му за наказание. Въпреки това Вивиан успяла да защити поданиците му по време на деспотството й, съзнавайки междувременно колко държала на Калиас, какво изпитвала към него.
Щом се завърнал у дома, Великият господар веднага се ответрял при нея.
А тя го целунала още преди да е проронил и дума. Калиас мигом й паднал на колене и й предложил брак.
Само час по-късно отишли в близкия храм и се врекли един на друг. Същата нощ — по време на „сещаш се какво“, като ми бе обяснила с дяволита усмивка Вивиан — другарската връзка най-сетне се прояснила помежду им.
Разказът й обаче запълни времето ни, докато чакахме, понеже Мор настояваше да чуе всички подробности. До една. Дори онези, които прехвърляха границите на благоприличието и караха Тесан да се дави с виното си от бъз. Калиас обаче се усмихваше на своята съпруга и другарка толкова топло и слънчево, че независимо от ледения му образ, реших, че той е трябвало да бъде Велик господар на Деня.
Не злонамереният, безмилостен Хелион, който наблюдаваше двете ни с Неста като същински орел. Огромен, златен орел — с прекалено остри нокти.
Питах се в какъв ли звяр умее да се превръща, дали му порастваха крила като на Рисанд. И нокти.
Лвор от крила и разруха
И на Тесан — дали на него пък му изникваха бели крила като на бдителните, мълчаливи Перегрини, като на любовника му, който също не проронваше и дума на никого. Може би Великите господари на Слънчевите дворове до един имаха крила под кожите си, дар от небесата, които дворовете им бяха обявили за свое владение.
Мина цял час, преди Тесан да обяви:
— Таркуин пристигна.
Устата ми пресъхна. В залата се спусна неловко мълчание.