Рис примигна бавно.
— Смятах, че вражеските армии, акостиращи по бреговете ни, обясняват достатъчно.
— И за какво точно ни повика? — предизвика го Хелион, опирайки ръце в мускулестите си, лъскави бедра. — Да съберем обединена армия?
— Покрай други неща — рече кротко Рис. — Ние…
Появата му беше почти същата.
Почти същата като от онази нощ в старата колиба на семейството ми, когато вратата се пръсна и звярът влетя яростно в дома ни заедно със зимния мраз.
Не се приземи на балкона, нито изчака някой да го придружи до залата. Не водеше антураж.
Като грохотна светкавица, като свирепа пролетна буря той се ответря директно в залата.
И кръвта ми изстина повече от ледовете на Калиас, щом съзрях вълчата усмивка на Тамлин.
Глава 44
Абсолютна тишина. Всичко сякаш застина.
Усетих как трепет на магия плъзва из залата — щит след щит се спускаха около всички Велики господари и свитите им. Онзи, с който Рис ни беше обгърнал още в началото, се подсили… Подплатен с ярост. Гняв и ярост. Макар и изражението му да остана отегчено, равнодушно.
Опитах да предам на своето студената предпазливост, с която Неста го наблюдаваше, или смътната неприязън на Мор. Но се провалих — напълно.
Познавах настроенията му, бурния му нрав.
Пред нас стоеше Великият господар, разкъсал нагите на кървави парчета; пронизал Амаранта с меча на Люсиен и изтръгнал гръкляна й със зъби.
И всичко това проблясваше в зелените му очи, когато се впиха в мен, в Рис. Тамлин се усмихна широко, разкривайки зъби, бели като изкълвани от гарвани кости.
Тесан се изправи, а капитанът му остана седнал до него, макар и с ръка на меча си.
— Не те очаквахме, Тамлин. — Тесан махна с тънка ръка към втрещените си прислужници. — Донесете стол на Великия господар!
Тамлин не откъсваше погледа си от мен. От нас.
Усмивката му поомекна, но това сякаш я направи по-плашеща. По-свирепа.
Облечен бе в обичайната си зелена туника — без корона, без украшения. Без нова презгръдна ножница на мястото на онази, която му бях откраднала.
Берон провлачи:
— Признавам, Тамлин, изненадан съм да те видя. — Тамлин и този път не понечи да оттегли очи от мен, следейки всяка моя глътка въздух. — Според слуховете вече си предан на противниковата страна.
Тамлин премести погледа си… надолу. Към пръстена ми. Към татуировката върху дясната ми ръка, сякаш изливаща се изпод бляскавия, бледосин ръкав на роклята ми. После го вдигна право към короната, която сама си бях избрала.
Не знаех какво да му кажа. Какво да сторя с тялото си, с дишането си.
Край на маските, на лъжите и измамите. Сега истината се разкриваше съвършено гола пред него. Гневното ми отмъщение, заблудите. Народът и земите му, които заради мен бяха станали толкова уязвими пред Хиберн. А аз се бях върнала при семейството си, при другаря си…
Жаждата ми за мъст се бе видоизменила от разтопен метал в нещо с остър връх. Нещо крехко.
Прислужниците донесоха стол и го сложиха между един от синовете на Берон и антуража на Хелион. Никой не изглеждаше доволен от този факт, но и никой не посмя да се отдръпне, когато Тамлин седна.
Той не продумваше и дума.
Хелион махна с белязана ръка.
— Да продължаваме.
Тесан се покашля. Никой не го погледна.
Не и докато Тамлин се взираше в ръката, с която Рис бе обгърнал блестящото ми коляно.
Омразата в очите му почти кипеше.
Никой — дори Амаранта — не ме беше удостоявал с подобна ненавист.
Не, Амаранта не ме познаваше истински, нейната омраза беше повърхностна, подбудена от лична история, която отравяше възприятията й. Тамлин обаче… Тамлин ме познаваше. И вече мразеше всяка частица от същността ми.
Той отвори уста и аз призовах силите си докрай.
— Май е редно да ви поздравя.
Тонът му беше равен — равен и все пак пронизващ като ноктите му, в момента скрити под златистата му кожа.
Аз не отвърнах.
Рис просто задържа погледа му. Задържа го с ледено лице, под което бушуваше огнен гняв. Бедствен гняв, вилнеещ по връзката ни.
Въпреки това другарят ми се обърна към Тесан, който седна на мястото си, нищо че далеч не изглеждаше особено спокоен.
— Ще продължим разговора си по-късно.
— Не спирайте заради мен — обади се кротко Тамлин.
Светлината в очите на Рисанд угасна, като че тъмен плащ затули звездите в тях. Той обаче се облегна в стола си и ръката му, която допреди малко бе положена върху коляното ми, зарисува лениви кръгове по дървената странична облегалка.
— Нямам навика да обсъждам плановете си с врага.