Хелион се ухили като хищник от мястото си отвъд басейна.
— Не — отвърна със същото хладнокръвие Тамлин, — имаш единствено навика да ги чукаш.
Всяка мисъл, всеки звук отлетя от главата ми.
Касиан, Азриел и Мор седяха съвършено неподвижни, излъчвайки гнева си на тихи вълни. Но ако Тамлин изобщо забелязваше или го интересуваше, че трима от най-смъртоносните воини в залата крояха гибелта му, не го показваше.
Рис сви рамене с бледа усмивка.
— Струва ми се по-градивно решение пред войната.
— Но ето че точно ти я започна.
Рисанд примигна — едничък признак на недоумение.
От кокалчето на Тамлин се показа кръвожаден нокът.
Калиас се напрегна и плъзна ръка към стола на Вивиан, сякаш беше готов да скочи пред нея. Тамлин обаче просто провлачи нокътя по резбованата облегалка на собствения си стол, както някога го бе провлачвал по кожата ми. Усмихна се, все едно отлично знаеше какъв спомен е извикал в съзнанието ми, но каза на другаря ми:
— Ако не беше отвлякъл булката ми посред нощ, Рисанд, нямаше да се наложи да предприемам толкова драстични мерки, за да си я върна.
— Напуснах те посред бял ден — изрекох тихо аз.
Зелените му очи се стрелнаха към мен, някак стъклени и чужди. Той изсумтя и пак ги извърна.
Игнорираше ме.
— Защо си дошъл, Тамлин? — попита го Калиас.
Тамлин заби нокът надълбоко в дървото, макар и гласът му да остана кротък. Несъмнено и този жест беше предвиден за мен.
— Осигурих достъп до земите си, за да си взема обратно жената, която обичам, да я изтръгна от лапите на онзи садист, който си играе с умовете на хората, сякаш са играчки. Имах намерение, след като я измъкна, да се бия с Хиберн, да намеря начин да заобиколя сделката си с краля. Само че Рисанд и кликата му бяха съумели да я превърнат в една от тях. И тя на драго сърце отвори земите ми за инвазията на Хиберн. Само заради някаква си дребнава злоба. Нейната собствена или тази на… господаря й.
— Нямаш право да пренаписваш историята — процедих. — Да извърташ нещата в своя полза.
Тамлин килна глава към Рис.
— Като я оправяш, забелязал ли си онзи тъничък звук, който издава точно преди да свърши?
Бузите ми пламнаха. Това не беше открита битка, а бавна, надлежна атака срещу достойнството ми, срещу морала ми. Берон се ухили доволно, а Ерис продължаваше да следи внимателно разговора ни.
Рис обърна глава към мен и ме огледа от глава до пети. Сетне върна очи към Тамлин. Затишие пред буря.
Азриел проговори вместо него с глас, студен като смъртта:
— Мери си приказките по адрес на Великата ми господарка.
В очите на Тамлин пробяга изненада, която мигновено изчезна. Погълната от чист гняв. Чак сега проумяваше смисъла зад татуировката ми.
— Не ти беше достатъчно да стоиш до мен, така ли? — Омразна усмивка изви устните му. — Веднъж ме попита дали ще станеш Велика господарка, а когато ти отказах… — Гърлен смях. — Май съм те подценявал. Защо да служиш в моя двор, когато можеш да управляваш в неговия?
Тамлин най-накрая впери взор в останалите Велики господари и антуражите им.
— Пробутват ви истории как защитавали земите ни и мира. А точно тя предаде моите в ръцете на Хиберн. Тя изкриви съзнанието на Върховната ми жрица… след като изпотроши костите й от женска злоба. И ако се питате какво се случи с онова човешко момиче, което влезе В недрата на Планината, за да ни спаси… Погледнете елфа до нея. Попитайте какво ще спечели той… какво ще спечелят те от тази война. Или от липсата й. Дали няма да се борим срещу Хиберн, само и само да въздигнем крал и кралица на Притиан? Тя е доказала амбицията си. А сами видяхте с каква готовност служи той на Амаранта, за да спаси кожата си.
Едва се удържах да не изръмжа, да не вкопча ръце в стола си, изревавайки насреща му.
Рис се изсмя мрачно.
— Добър ход, Тамлин. Бързо се учиш.
Бяс изкриви лицето на Тамлин от снизходителния му тон. Но той се обърна към Калиас.
— Интересуваш се защо съм дошъл? И аз бих могъл да те попитам същото. — Той кимна към Великия господар на Зимата, към Вивиан, към другите членове на свитата им, които запазваха мълчание. — След онова, което видя В недрата на Планината, наистина ли си готов да се съюзиш с него?
Той посочи Рисанд с пръст.
Идеше ми да го изтръгна от ръката му. И да го дам на червея Миденгард.
Сребристото сияние около Калиас поугасна.
Дори Вивиан като че ли помръкна.
— Идваме, за да решим сами за себе си.
Мор се взираше въпросително в приятелката си. Ала Вивиан за пръв път, откакто бяхме пристигнали, не отвръщаше на погледа й. Сякаш изведнъж имаше очи само за другаря си.