Тамлин ми се струваше най-напрегнат, като че благословията ме беше превърнала в нещо друго, като че си спомняше същата тази светлина от Хиберн, но не и защо го притесняваше толкова.
Дългът обаче го караше да приема благодарности и пожелания от поданиците и воините си, от по-нисшестоящи господари, затова бях свободна да се разхождам. От време на време ме спираха пламенни, възхитени елфи, желаещи да докоснат ръката ми, да поронят сълзи заради дарбата ми.
Някога щях да се свия от срам. Сега обаче приемах благодарностите и молитвите им досущ като светица с признателна усмивка на лице.
И донякъде не се преструвах. Нямах зъб на хората от тези земи, страдали заедно с всички други. Но заговореха ли ме придворните и войниците… Е, заради тях влизах в роля. „Избраницата на Котела“ — така ме наричаха. „За мен е чест“, отговарях им лаконично.
Повтарях същите думи отново и отново по време на закуската и обяда, докато не се върнах в къщата, за да се поосвежа и да остана за малко сама.
Като се затворих в стаята си, сложих венеца си от цветя на тоалетната масичка и се усмихнах леко на окото, татуирано върху дясната ми длан.
Най-дългият ден в годината — казах по връзката, изпращайки с думите си откъслеци от случилото се на хълма. — Де да можех да го прекарам с теб.
Представлението ми щеше да му се хареса, а после щеше да съдере гърлото си от смях заради изражението на Ианта.
Измих се и тъкмо се канех да потегля обратно към хълма, когато гласът на Рисанд изпълни съзнанието ми.
За мен би било чест — рече той с пропит от шеговитост тон. — Да прекарам дори миг в присъствието на Фейра, Избраницата на Котела.
Засмях се. Гласът му беше далечен, напрегнат. Трябваше да побързам, иначе рискувахме да ни спипат. А повече от всичко се налагаше да попитам, да узная дали…
Добре ли са всички?
Зачаках, броейки минутите.
Да. Доколкото е възможно. Кога ще се прибереш при мен?
Всяка следваща дума беше по-тиха от предходната.
Скоро — обещах му. — Хиберн е тук. Скоро ще приключа.
Той не отвърна. Подвоумих се още няколко минути, преди отново да си сложа цветния венец и да поема надолу по стълбището.
Щом излязох в украсената градина, смътният глас на Рисанд наново изпълни главата ми.
И на мен ми се иска да можех да прекарам днешния ден с теб.
Думите му сграбчиха като в юмрук сърцето ми и аз ги прогоних от съзнанието си, вървейки обратно към тържеството в подножието на планината. Усещах стъпките си по-тежки отпреди броени минути, от идването ми към къщата, когато почти се носех по въздуха.
Но обядът вече беше раздигнат и започваха танците.
Видях го да ме чака до една група танцуващи в кръг елфи, наблюдавайки всяка моя крачка.
Плъзнах поглед по тревата, ликуващите тълпи, музикантите, извличащи толкова жизнерадостна музика от тъпаните, цигулките и свирките си. И продължих да крача като плаха, боязлива кошута.
Преди време същите тези звуци пробуждаха душата ми, караха ме да танцувам, и танцувам. Но сега не бяха нищо повече от поредното оръжие в арсенала ми. Спрях пред Тамлин, сведох мигли и попитах тихо:
— Ще танцуваш ли с мен?
Облекчение, щастие и лека нотка на тревога.
— Да — пророни той. — Да, разбира се.
Позволих му да ме поведе в бърз танц, да ме върти и накланя, а хората се струпаха да ни подвикват радостно и да ръкопляскат. Танц след танц, след танц, докато по гърба ми не потекоха струйки пот заради шеметното темпо, заради напъна да задържа усмивката на лицето си, да се смея, въпреки че ръцете ми бяха достатъчно близо до гърлото му, че да го удуша.
Накрая музикантите засвириха по-бавна мелодия и под напътствието на Тамлин и двамата се впуснахме в нежните й тонове. Когато останалите най-сетне решиха да обърнат погледи към собствените си партньори, той пророни:
— Тази сутрин… добре ли си?
Вдигнах рязко глава.
— Да. Не знам… не знам какво беше това, но съм добре. А Ианта… бясна ли ми е?
— Нямам представа. Но й дойде изневиделица. А май не се справя особено добре с изненадите.
— Трябва да й се извиня.
Очите му просветнаха.
— Защо? Може би наистина е било благословия. Магията продължава да изненадва дори мен. Ако ти е ядосана, проблемът си е неин.
Направих се, че обмислям думите му, после кимнах. Притиснах се към него, ненавиждайки всяко местенце, на което телата ни се допираха. Не знаех как бе успял Рис, как бе понасял близостта с Амаранта. Цели пет века.
— Прекрасна си днес — рече Тамлин.
— Благодаря. — Принудих се да го погледна в очите. — Люсиен… Люсиен ми каза, че не си изпълнил Ритуала на Каланмаи… че си отказал.