И никога не си подозирал?
Никога. Срамувам се, че дори не ми е хрумвало.
Но какво значи това за нас?
Нищо. В общи линии… нищо. Като изключим това, че Люсиен може да е единственият наследник на Хелион.
А това… това не променяше нищо в тази война. Особено докато Люсиен издирваше омагьосаната кралица на континента. Огнена птица и господар на огъня. Чудех се дали вече се бяха намерили…
Една от вратите на фоайето се отвори и затвори. Неста влезе във всекидневната и Хелион прекъсна обясненията си за стената, за да я огледа внимателно, както беше направил по-рано.
Заклинателя. Така го наричаха.
Сестра ми пък го измери с обичайното си презрение.
Въпреки това Хелион й се поклони също толкова почтително, колкото на мен — макар и с такава сластна усмивка, че дори моето сърце поускори ритъма си. Не беше за учудване, че господарката на Есента не му беше устояла.
— Май по-рано не се запознахме официално — измърка рой. — Аз съм…
— Не ме интересува — прекъсна го безцеремонно Неста, махна рязко с ръка и просто го подмина на път към мен. — Трябва да поговорим. — Обяви ми. — Веднага.
Касиан захапа кокалчетата на едната си ръка, за да не прихне в смях от абсолютния шок по лицето на Хелион. Едва ли често му се случваше някой — и от двата пола — да го отритне така грубо. Хвърлих един полуизвинителен поглед към Великия господар на Деня и изведох сестра си от стаята.
— Какво има? — попитах я, когато влязохме в нейната спалня, украсена с розова коприна, злато и слонова кост.
Цялата тази пищност наоколо наистина засрамваше домовете на всички ни.
— Трябва да си вървим — рече Неста. — Незабавно.
Сетивата ми се изостриха.
— Защо?
— Нещо не е наред. Чувствам го.
Очите ми прескочиха от нея към ясното небе отвъд високите, обрамчени с тежки завеси прозорци.
— Рис и останалите биха усетили, ако има нещо. Вероятно така ти въздейства цялата сила, струпана тук.
— Нещо не е наред — настоя Неста.
— Разбираемо е, че се чувстваш така, но… ако никой от другите не долавя…
— Аз не съм като другите. — Тя преглътна. — Трябва да си вървим.
— Мога да те изпратя обратно във Веларис, но имаме да обсъждаме важни въпроси тук…
— Не ме е грижа за мен, а…
Вратата се отвори и Касиан влезе с мрачно изражение. Появата му с гигантски крила и илирианска броня в тази разкошна, обзаведена в розово стая се запечата в съзнанието ми и картината, която бих нарисувала, вече се подреждаше пред очите ми, когато той попита:
— Какво е станало?
Очите му обходиха всеки сантиметър от Неста. Сякаш нищо друго, никой друг не съществуваше наоколо. Където и да било.
Аз обаче отговорих вместо нея:
— Има чувството, че нещо не е наред. Твърди, че трябва да си тръгнем веднага.
Зачаках да чуя отказа му, но Касиан просто килна глава.
— Какво точно чувстваш?
Неста се скова и претегли тона му, стиснала устни.
— Чувствам някакъв… страх. Като че… съм забравила нещо, но не си спомням какво.
След като се взира в нея още няколко секунди, Касиан заяви:
— Ще отида да кажа на Рис.
Така и стори.
Броени мигове след това Рис, Касиан и Азриел изчезнаха, зарязвайки Мор и Хелион в напрегнато мълчание. Аз останах да ги чакам с Неста. Пет минути. Десет. Петнайсет.
Трийсет минути по-късно тримата се върнаха, клатейки глави. Нищо.
Нито в двореца, нито в околните земи, нито в небето над нас или земята под нас. На километри нямаше нищо. Рис дори се свърза с Амрен, но не откри нищо нередно и във Веларис — Илейн, за щастие, бе невредима.
Никой от тях обаче не прояви глупостта да намекне, че Неста си измисля. Не и с неземната сила във вените й. Или че въпросният страх е остатъчен ефект от престоя й в Хиберн. Също като сразяващата паника, с която аз самата се борех толкова време и която още ме дебнеше нощем.
Затова останахме в двореца. Вечеряхме в личната ни трапезария в компанията на Хелион. От Таркуин и Тесан нямаше и следа — естествено, и от Тамлин.
Калиас и Вивиан се появиха по средата на вечерята и Мор изрита Касиан от мястото му, за да покани приятелката си да седне до нея. Двете се впуснаха в женски разговори и клюки, макар че Мор през цялото време надничаше към Хелион.
А Великият господар на Деня през цялото време надничаше към нея.
Азриел, все така обкръжен от сенките си, почти не продумваше. Мор почти не го поглеждаше.
Вечеряхме и пихме с часове, докато над двореца не се спусна нощ. И колкото Рис и Калиас да бяха осезаемо напрегнати, предпазливи в компанията един на друг… До края на вечерята поне си говореха.