Неста първа напусна масата, все така бдителна и неспокойна. Другите направиха една последна обиколка на местността, преди да се гмурнат между копринените чаршафи на меките си като облаци легла.
С Рис оставихме Мор и Хелион да си бъбрят коляно до коляно върху купчината възглавници във всекидневната. Вивиан и Касиан отдавна се бяха прибрали в собствените си покои. Нямах представа къде бе отишъл Азриел — нито пък Касиан.
Когато излязох от банята, решена в слонова кост и злато, чух дълбокия шепот на Хелион и знойния смях на Мор откъм коридора — подминаха вратата ни и тогава нейната се отвори с тихо скърцане. И се затвори…
Крилата на Рисанд бяха плътно свити зад гърба му, докато съзерцаваше звездите през прозорците в спалнята ни. Незнайно защо изглеждаха по-малки в тукашното небе.
— Защо?
Той знаеше за какво говоря.
— Мор се плаши понякога. А днешната постъпка на Аз я стресна до смърт.
— Агресията му ли?
— Агресията му, породена от чувството му за вина заради сделката с Ерис. И истината, която и двамата не смеят да погледнат в очите.
— Но не смяташ ли, че е крайно време? И че постъпва възможно най-неразумно, като си ляга с Хелион?
Ала не се и съмнявах, че и Хелион, и Мор имаха нужда нещо да отвлече вниманието им от хората, които обичаха — и които не можеха да нарекат свои.
— И Мор, и Азриел са имали любовници през вековете — отбеляза той, помръдвайки леко крила. — Единствената разлика сега е, че се намират под един покрив.
— Май това изобщо не те притеснява.
Рис надзърна през рамо към мен. Стоях до долния край на масивното легло от слонова кост, върху чиято резбована табла бяха изобразени преплитащи се водни лилии.
— Животът си е техен, връзката им също. И двамата са имали предостатъчно възможности да разкрият чувствата си един пред друг. А още не се е случило. Особено от страна на Мор. И несъмнено си има причина за това. Моята намеса няма да улесни нещата.
— Но… но той я обича. Как е възможно да стои така безучастно?
— Вярва, че е по-щастлива без него. — Очите му просветнаха от спомена за собствения му избор да се примири. — Че не я заслужава.
— Май е илирианска черта.
Рис изсумтя и пак обърна поглед към звездите. Отидох до него и плъзнах ръка през кръста му. Той преметна своята през раменете ми и аз отпуснах глава на мекото местенце, където рамото му се срещаше с гърдите му. След миг крилото му се изви около мен, обгръщайки ме в тъмната си топлина.
— Някой ден Азриел ще трябва да реши дали ще се бори за нея, или ще я остави. И няма да е защото някой друг елф я обижда или си ляга с нея.
— Ами Касиан? И той е намесен. И подпомага този абсурд.
Иронична усмивка.
— На Касиан също ще му се наложи да вземе някои решения. И то в близкото бъдеще.
— Те двамата с Неста…
— Не знам. Докато връзката не се спои, е почти невъзможно да я откриеш. — Рис преглътна веднъж, вперил очи в звездите. Аз просто изчаках мълчаливо. — Тамлин още те обича, нали знаеш?
— Знам.
— Грозен сблъсък се получи днес.
— Всичко беше грозно — отвърнах. Мръсотията, която Берон и Тамлин бяха извадили за Амаранта, принудителното разкритие на Рис… — Добре ли си?
Още усещах влажната му, студена длан върху моята, докато говореше за зверствата на Амаранта.
Той погали с палец рамото ми.
— Не беше… лесно. — После се поправи: — Имах чувството, че ще повърна на пода.
Притиснах се още по-плътно към него.
— Съжалявам, че трябваше да говориш за тези неща. Съжалявам, че… съжалявам за всичко, Рис. — Вдишах аромата му, поемайки го надълбоко в дробовете си. Бяхме свободни, съумели бяхме да се измъкнем. — И едва ли има значение, но… гордея се с теб… че намери смелостта да им кажеш.
— Има значение — увери ме тихо Рис. — Мнението ти за мен, за днешната среща. — Той ме целуна по слепоочието и по връзката ни се прокрадна топлина. — Не знам… — Крилото му ме обгърна още по-плътно. — Не знам как да ти обясня какво значи за мен.
Ала когато любовта му, радостта и светлината обляха връзката ни… разбрах.
Той сведе поглед към мен.
— А ти добре ли си?
Сгуших глава по навътре върху гърдите му.
— Просто съм… уморена. Тъжна. Тъжна, защото се получи толкова ужасно, но и… и бясна заради всичко, което сполетя мен и сестрите ми. Аз… — Въздъхнах тежко. — Като се върнах в Двора на Пролетта… — Преглътнах. — Потърсих крилата им.
Рис застина, а аз хванах ръката му и я стиснах силно. Той пророни само:
— Намери ли ги?
Думите му бяха просто шепот.
Поклатих глава, но преди скръбта да превземе лицето му, казах: