— Научих, че ги е изгорил. Отдавна.
Рис дълго време не промълви нищо, отново върнал очи към звездите.
— Благодаря ти, че си се сетила, че си поела риска да ги търсиш. — Едничките останки, така ужасяващи, от майка му и сестра му. — По-добре… радвам се, че ги е изгорил. — Призна той. — На драго сърце бих го убил заради толкова много неща, но… — Рис потри гърдите си. — Радвам се, че им е предоставил поне покой като този.
Кимнах.
— Знам. — Погалих с палец опаката страна на ръката му. И навярно заради суровата, остра тишина, додадох: — Странно ми е да споделям една стая, едно легло с теб, докато той е под същия покрив.
— Представям си.
Някъде в двореца Тамлин наистина лежеше в собственото си легло, съзнавайки, че аз ще спя в това на Рисанд. Миналото се преплете в паметта ми и изръмжа стръвно, а аз прошепнах на Рис:
— Не знам… не знам дали мога да правя любов тук. Когато е толкова близо. — Той не отвърна. — Извинявай, ако…
— Не е нужно да се извиняваш. Когато и да било.
Вдигнах очи и го заварих да ме гледа — не ядосано, нито разочаровано, просто… тъжно. С разбиране.
— Но искам да си легна с теб — пророних. — Искам да ме прегърнеш.
В очите му просветнаха звезди.
— Винаги — обеща ми той, целуна ме по челото и ме обгърна напълно с крила. — Винаги.
Глава 48
Хелион се беше измъкнал от стаята на Мор, преди да се събудим — макар че определено ги чувах цяла нощ. Толкова ясно, че Рис забули стаята ни от край до край с щит. Азриел и Касиан изобщо не се върнаха.
Но докато чоплеше вяло закуската си, Мор далеч не приличаше на елфа, търкаляла се в леглото с разкошен Велик господар. Кафявите й очи гледаха някак празно, а иначе златистата й кожа бледнееше.
Когато най-накрая реши да се появи, Касиан я поздрави ведро:
— Изглеждаш ужасно. Хелион не ти е дал да мигнеш цяла нощ?
Тя го замери с лъжицата си. Сетне и с овесената си каша.
Касиан улови първия снаряд, а срещу втория вдигна щит и Сифонът му лумна като разпален въглен. Кашата се свлече на пода.
— Хелион искаше да се присъединиш — отвърна кротко тя, доливайки чашата си с чай. — Доста.
— Може би следващия път — каза Касиан и се строполи в стола до мен. — Как е сестра ти?
— Снощи ми се стори добре, но и все така разтревожена…
Не попитах къде са били двамата с Азриел цяла нощ. Главно защото не знаех дали на Мор щеше да й се понрави отговорът.
Касиан си сипа от платата с плодове и сладкиши, видимо разочарован от липсата на месо.
— Готови ли сте за още един ден, посветен на спорове и кроежи?
Двете с Мор изсумтяхме недоволно. Рис влезе с влажна от ваната коса и се ухили широко.
— Така ви искам.
Въпреки тежкия ден, който ни очакваше, се усмихнах на другаря си.
Цяла нощ спах сгушена до гърдите му, под топлата закрила на крилото му. Интимност, различна от секса — по-дълбока. Сякаш не само телата, но и душите ни се усукваха в силна прегръдка.
Като се събудих, крилото му още беше разгърнато над мен, а дъхът му гъделичкаше ухото ми. Заоглеждах спящото му лице и гърлото ми се сви от прилив на чувства, гърдите ми се напрегнаха до болка. Познавах напълно необятната си любов към него, но в онзи миг, докато го наблюдавах… я изпитах с всяка пора на тялото си, толкова всепомитаща, че очаквах да ме порази, да ме погълне цялата. И следващия път, когато някой го обидеше…
Мисълта продължаваше да витае из съзнанието ми, докато закусвахме и се обличахме, преди да се върнем в онази зала, разположена в една от кулите на двореца. За да изградим гръбнака на новия ни съюз.
Сложих си короната от предишния ден, но смених роклята от Звездопада с нова — от коприна с цвят на абанос и с горен пласт от лъскав тюл, черен като обсидиан. Полите й се носеха зад мен в изящен шлейф, а тесните ръкави завършваха с остър връх, прикрепен към средните ми пръсти с ониксови халки. Ако вчера бях паднала звезда, то днес мистериозният шивач на Рис ме беше превърнал в Кралица на нощта.
Спътниците ми се бяха облекли в унисон с мен.
На първата среща бяхме самите себе си — открити, загрижени, приятелски настроени. Но днес щяхме да покажем на другите дворове какво можехме да отприщим върху враговете си. На какво бяхме способни, ако ни предизвикаха.
Хелион, отново надянал маската на рязък, арогантен сноб, вече се беше настанил в стола си, когато влязохме в прекрасната зала на върха на една от многото позлатени кули на двореца. Погледът му се задържа върху Мор и устните му се извиха в сладострастна усмивка. И днес изглеждаше ослепително в кобалтовата си роба, поръбена със златисто, която подчертаваше сияйната му тъмна кожа. Към нея носеше и златни сандали. Азриел, чиито сенки оставяха диря зад гърба му, го подмина без поздрав. Сенкопоецът не прояви и капчица емоция към Мор, когато се срещнахме във фоайето.