Останалите Велики господари… Не можех да си позволя риска да разчитам на тях. Хелион, независимо от могъществото си, не бе скочил да защити дори собствената си любовница. Таркуин вероятно щеше да се бори. Но другите… Тях не ги познавах. Нямаше кога да ги опозная. И не бих заложила на съмнителната им подкрепа. Не бих заложила живота на Рис.
— Какво искаш? — озъби ми се Амрен, когато продължих да се взирам в нея.
— Под библиотеката живее едно същество. Познаваш ли го?
Тя затвори Книгата.
— Казва се Бриаксис.
— И какво е?
— Не искаш да знаеш, момиче.
Дръпнах нагоре ръкава на абаносовочерната си рокля, чийто изтънчен вид далеч не подхождаше на разхвърляното таванско помещение, в което се намирах.
— Сключих сделка с него. — Показах й татуировката около долната част на ръката си. — Така че по-скоро искам да знам.
Амрен стана и изтупа прахоляка от сивия си панталон.
— Дочух. Глупаво момиче.
— Нямах избор. И сега съм му длъжница.
— Е, и?
— Ще поискам от него друга сделка. А от теб искам да проучиш заклинанията, които го държат в онази яма. И да ми обясниш някои неща. — Дори не си направих труда да я погледна умоляващо. Нито отчаяно. Нито признателно. Камо ли да изтрия студената, каменна маска от лицето си, когато добавих: — Идваш с мен. Веднага.
Глава 50
Този път не ни посрещна жрица, която да ни поведе към черната яма в сърцето на библиотеката. А Амрен като по чудо мълчеше, докато слизахме надолу.
Щом стигнахме най-долното ниво, онзи непрогледен мрак, стъпките ни останаха единственият звук наоколо.
— Искам да говоря с теб — заявих на чернотата, дебнеща отвъд обсега на малкото светлина, която се процеждаше отгоре.
Никой не може да ме призовава.
— Аз те призовавам. Идвам да ти предложа компания. Както се уговорихме.
Мълчание.
В следващия миг усетих как се промъква, увива се около нас, поглъщайки светлината. Амрен изруга тихо.
Водиш ми… какво ми водиш?
— Някого като теб. Но може и ти да станеш като него.
Говориш със загадки.
Хладна, безплътна ръка докосна тила ми и едва се стърпях да не отстъпя назад към светлината.
— Бриаксис. Името ти е Бриаксис. И някой те заключил тук долу преди много време.
Мракът застина.
— Идвам да ти предложа друга сделка.
Амрен седеше неподвижно и безмълвно, както я бях помолила. Само ми кимна утвърдително. Значи, когато назрееше моментът, можеше да отмени заклинанията, които държаха Бриаксис в тази яма.
— Във война сме — подхванах, мъчейки се да задържа гласа си спокоен. — Ужасяваща война, която ще се разрасне навсякъде. Ако те освободя, ще се биеш ли на наша страна? За мен и моя Велик господар?
Съществото — Бриаксис — не отговори.
Сръчках Амрен с лакът.
Тя продума с глас, едновременно млад и стар, също като неговия:
— В замяна ще те измъкнем от тази дупка.
Сделка. Елементарна, силна магия. Една от най-великите в Книгата.
Това е моят дом.
Замислих се.
— Тогава какво искаш в замяна?
Мълчание.
Слънчева светлина. И лунна. И звездна.
Отворих уста да кажа, че дори Великата господарка на Двора на Нощта не може да обещае подобно нещо, но Амрен ме настъпи и предложи вместо мен:
— Прозорец. Високо горе.
Не огледало, каквото си бе пожелал Резбарят. Прозорец в планината. Множество скални късове трябваше да изсечем, но…
— Това ли е?
Този път Амрен скочи с цялата си тежест върху крака ми.
Бриаксис прошепна в ухото ми:
Ще мога ли да плячкосвам на воля по бойните полета? Да пия страха и ужаса на погиващите, докато се заситя?
С леко гузна съвест отвърнах:
— Да. Но само на хибернските войници. И само до края на войната.
В чиято и полза да беше той.
Миг мълчание.
Какво да направя тогава?
Посочих Амрен.
— Тя ще ти обясни. И ще вдигне заклинанията, когато ни потрябваш.
Ще чакам.
— Добре, уговорихме се. Ще се подчиняваш на нашите заповеди в тази война, ще се биеш на наша страна, докато си ни потребен, а в замяна… ние ще доведем светлината на слънцето, луната и звездите в дома ти.
Поредният затворник, обикнал килията си. Може би Бриаксис и Резбарят трябваше да се срещнат. Древен бог на смъртта и лицето на кошмарите. Картината, която бих нарисувала — страховита, но и някак примамлива, започна да пуска корени надълбоко в съзнанието ми.
Задържах раменете си отпуснати, стойката си — възможно най-спокойна, докато мракът се увиваше около мен, усукваше се между двете ни с Амрен. Накрая промълви в ухото ми: