Уговорихме се.
* * *
Когато отново се събрахме във фоайето на градската къща, за да се ответреем до илирианския лагер, се бях преоблякла в бойните си кожени дрехи, скрила под ръкава новата си татуировка.
Никой не се поинтересува къде съм ходила. Макар че Мор ме огледа от глава до пети и попита:
— Къде е Амрен?
— Още се рови из Книгата — отвърнах тъкмо когато Рис се ответряваше в градската къща.
И не лъжех. Амрен наистина щеше да остане тук, докато не ни потрябваше на бойното поле.
Рис килна глава.
— Какво търси? Стената вече я няма.
— Каквото и да е — отговорих. — Например начин да обезвредим Котела, без съдържанието на главата ми да се втечни наново.
Рис настръхна и отвори уста да възрази, но аз го прекъснах.
— Трябва да има друг начин. Амрен е уверена, че има. Не пречи да потърси. И да издири друго заклинание, с което да спрем краля.
А когато не се занимаваше с тези неща… Амрен овладяваше сложните заклинания, които държаха Бриаксис под библиотеката — за да ги прекъсне в мига, в който го призовях на бойното поле. Чак когато хибернската армия ни налетеше с пълната си мощ. Щом не можех да набавя Оуроборос за Резбаря… трябваше да се задоволя с Бриаксис.
Не си обяснявах напълно защо бях преценила да не споделям този план с останалите.
Очите на Рис просветнаха. Несъмнено се бореше с идеята за моята роля в обезвреждането на Котела, в случай че не намерехме друго решение. Въпреки това кимна.
Преплетох пръсти с неговите и той ги стисна.
Зад мен Мор хвана Неста и Касиан за ръцете, за да ги ответрее до лагера, докато Азриел свикваше сенките си, а Илейн стоеше до него, наблюдавайки смаяно представлението му.
Но всички се поколебахме. И аз си позволих да огледам за последно мебелите, дървените ламперии и изобилното слънце. Да послушам звуците на Веларис, детския смях по улиците, песента на чайките.
В настаналото помежду ни мълчание съзнавах, че и приятелите ми вършат същото.
Рис се покашля и кимна на Мор. Тя изчезна заедно с Касиан и Неста. Азриел хвана нежно ръката на Илейн, сякаш се боеше да не я нарани с белезите си, и също се ответря.
Когато с Рис се оказахме сами, се полюбувах за миг на меката слънчева светлина, изливаща се през прозорците на входната врата. Вдишах аромата на хляба, който Нуала и Серидуен бяха изпекли тази сутрин заедно с Илейн.
— Бриаксис — пророних. — Така се казва съществото в библиотеката.
Той вдигна вежда.
— Така ли?
— Предложих му сделка. За да се бие на наша страна.
Във виолетовите му очи затанцуваха звезди.
— И какво отвърна Бриаксис?
— Че иска прозорец, през който да вижда звездите, луната и слънцето.
— Обясни му, че очакваме от него да изтреби враговете ни, нали така?
Побутнах го с хълбока си.
— Библиотеката е негов дом. Иска само да го подобри.
Крива усмивка подръпна устните на Рис.
— Е, щом така или иначе ще трябва да преобразявам дома си, за да постигна стандарта на Тесан, защо пък да не сътворя и един прозорец за клетата твар.
Този път го сръчках с лакът в ребрата. Още носеше елегантните си дрехи от срещата.
— Явно армията ни набъбна с една бройка — засмя се той. — Горкият Касиан… сигурно ще се поболее, като види новия си войник.
— Ако имаме късмет, и на Хиберн ще се отрази така.
— Ами Резбарят?
— Да си гние в онова подземие. Нямам време за игричките му. Бриаксис ще трябва да свърши работа.
Рис надникна към ръката ми, като че и през ръкава виждаше новия, втори черен обръч около предмишницата ми. Вдигна сключените ни пръсти и целуна опаката страна на дланта ми.
Плъзнахме по още един мълчалив поглед около градската къща, попивайки всяка подробност, тишината, която сега я обгръщаше като тънък слой прах.
Рис пророни тихо:
— Чудя се дали ще видим отново тази къща и Веларис.
Надигнах се на пръсти и го целунах по бузата.
— Ще ги видим — обещах му, докато тъмният вятър се завихряше около нас, за да ни отведе в илирианския военен лагер. Притиснах се към него и добавих: — Ще видим всичко отново.
И когато погаленият от нощта вятър ни понесе надалеч, към войната, към незнайни опасности… се молех обещанието ми да се сбъдне.
Трета част
ВЕЛИКА ГОСПОДАРКА
Глава 51
Дори посред лято в илирианския планински лагер беше влажно. Хладовито. Имало и прекрасни дни, уверил ме бе Рис, като са намръщих, докато се ответрявахме, но май прохладното време се отразяваше по-добре на всяка армия. Горещините обтягаха нервите. Особено когато не можеше да се спи от жега. А като се имаше предвид колко свадливи бяха илирианците поначало… Имахме същински късмет, че небето беше облачно, а вятърът бе придружен от мъгли.