Попитах Мор от единия край на наметнатото с дебела кожа канапе, което споделяхме в момента:
— Никога ли не ти е хрумвало, че Юриан може да е… от добрите?
Тя отпи от виното си и отпусна глава върху възглавниците, струпани пред заоблената част на облегалката. Сестрите ми бяха в друга шатра, по-малка, но също толкова комфортна. От двете й страни се намираха шатрите на Касиан и Азриел, а отпред — тази на Мор. Никой не можеше да стигне до тях без знанието на приятелите ми. Въпреки че в момента Мор ми гостуваше.
— Не знам — каза тя, загръщайки краката си с дебело вълнено одеяло. — Не бях толкова близка с Юриан, колкото с някои от другите, но… наистина се биехме заедно. Спасявахме се един друг. Просто предположих, че Амаранта го е прекършила.
— Някои части от него наистина се прекършени — потвърдих, изтръпвайки при мисълта за спомените и чувствата, които бях зърнала в съзнанието му.
Придърпах малко от одеялото й върху скута си.
— Всички сме прекършени — пророни Мор. — Всеки по свой собствен начин, и то на скрити за околните места.
Килнах въпросително глава, но тя попита:
— А Илейн… добре ли е?
— Не — отвърнах простичко.
Илейн не беше добре.
Плака тихо, докато я ответрявахме дотук. И през часовете след това, докато войниците пристигаха и градяха наново лагера. Не свали халката. Само лежеше на кревата в шатрата си, заровена в кожи и одеяла, и се взираше в нищото.
Дори мъничкият блясък в погледа й, мъничкият напредък… бяха изчезнали. Обмислях да се върна в онази крепост и да изпотроша всяка кост от тялото на Грейсън, но в крайна сметка устоях на изкушението — макар и само защото така бих дала право на Неста да освободи целия си гняв върху него. А смъртта в ръцете на Неста… Чудех се дали няма да измислят нова дума за „убийство“, когато приключеше с Грейсън.
Затова Илейн продължи да ридае тихо, а сълзите й бяха толкова неизчерпаеми, че започвах да се питам дали сърцето й не се бе пръснало. Заедно с последното й късче надежда, че Грейсън няма да престане да я обича, че въпреки всичко ще се ожени за нея и любовта им ще заглуши дори другарската връзка.
Единствената оцеляла нишка, свързваща я с някогашния й живот в човешките земи, се беше скъсала днес.
Баща ни, където и да се намираше той, беше последната ни връзка с онзи свят.
Мор разтълкува изражението ми и остави виното на малката дървена масичка до канапето.
— Трябва да поспим. Не знам защо изобщо пия.
— Днес… натъкнахме се на голяма изненада.
— Толкова е по-трудно — простена тя, хвърляйки другата част от одеялото в скута ми, за да стане, — когато врагове се превръщат в приятели. Е, и обратното. Какво не съм забелязала? Какво съм пропуснала или омаловажила? Подобни неща винаги ме карат да размишлявам повече относно мен самата, отколкото за виновника.
— Поредният подарък от войната?
Тя изсумтя и тръгна към изхода на шатрата.
— Не, от живота.
* * *
Почти не мигнах тази нощ.
Рис не се върна в шатрата — нито веднъж.
Станах от леглото, когато нощният мрак тъкмо започваше да посивява, и поех натам, накъдето ме дърпаше другарската връзка — както онзи ден В недрата на Планината.
Рис стоеше на една оголена скала, покрита тук-там с парчета лед, и съзерцаваше как звездите постепенно избледняват над още непробудилия се лагер.
Плъзнах безмълвно ръка около кръста му, а той помести крила, за да ме притисне до себе си.
— Много войници ще загинат днес — промълви тихо.
— Знам.
— Още не мога да свикна с това.
Могъщите черти на лицето му бяха някак изопнати, а зареяните му сред звездите очи — обточени в сребристо. Само тук, само сега щеше да разкрие скръбта си — тревогата и болката. В никакъв случай пред армията, пред враговете си.
Той въздъхна тежко.
— Готова ли си?
Щях да остана в задните редици заедно с Мор, за да усетя ритъма на битката. Устремът й, кошмарната й схема. Сестрите ми щяха да почакат тук, докато не сметнехме, че е безопасно да ги ответреем. Ако преди това всичко не отидеше по дяволите.
— Не — признах си. — Но нямам избор, освен да се приготвя.
Рис ме целуна по главата и продължихме мълчаливо да съзерцаваме гаснещите звезди.
— Благодарен съм — прошепна той след малко, докато лагерът протяжно се разбуждаше от първата сивкава светлина на зората, — че си до мен. Не знам дали някога съм ти казвал колко съм благодарен, че стоиш до мен.
Примигнах, за да потуша паренето в очите си, и хванах ръката му. Сложих я върху разтуптяното си сърце и го целунах за последно, докато звездите се изгубваха от небосвода, а армията под нас се приготвяше за битка.