Накрая вдигнах глава от изваяните му гърди и впих пръсти в твърдите мускули на раменете му, взирайки се в угриженото му лице. Задъхана, сбърчих вежди, отворих устни и…
— Какво става тук?
Люсиен завъртя глава към вратата.
Тамлин стоеше на прага с маска на студено спокойствие, изписана върху лицето му. По кокалчетата на ръцете му проблясваха върховете на хищнически нокти.
Двамата се откъснахме един от друг, прекалено бързо, за да изглежда небрежно.
— Сънувах кошмар — обясних на Тамлин, приглаждайки нощницата си с длани. — Не исках… не исках да будя всички.
Тамлин просто се взираше в Люсиен, който беше стегнал устни в тънка линия, наблюдавайки ноктите му, само наполовина прибрани.
— Сънувах кошмар — повторих по-остро, сграбчих Тамлин за ръката и го изведох от стаята, преди Люсиен да е отворил уста.
Дори след като притворих вратата, долавях, че вниманието на Тамлин е приковано към елфа зад нея. Той не прибра ноктите си. Ала и не ги извади повече.
Извървях няколкото метра до собствената ми стая, забелязвайки как Тамлин преценява коридора. Разстоянието между вратите ни с Люсиен.
— Лека нощ — казах и затворих моята в лицето му.
Изчаках петте минути, които бяха нужни на Тамлин да реши да не убива Люсиен, и се усмихнах.
Чудех се дали Люсиен бе смогнал да събере две и две. Да се досети, че съм очаквала Тамлин да се появи в стаята ми тази вечер след всичките ми свенливи докосвания и погледи през деня; че съм облякла най-неприличната си нощница не заради горещината, а за да съм сигурна, че когато невидимите ми клопки в къщата ме уведомяха, че Тамлин най-сетне е придобил куража да се качи в стаята ми, ще изглеждам подобаващо.
Измислен кошмар и доказателството за него — измачкани чаршафи. Освен това оставих вратата на Люсиен открехната, а той така се притесни за мен, пък и нали нищо не подозираше, изобщо не се сети да я затвори, нито пък почувства щита от твърд въздух, който разгърнах около стаята, за да не чуе стъпките на Тамлин и да не долови мириса му.
Докато Тамлин не ме завари в прегръдките му с набрана нагоре нощница и не видя как впиваме погледи един в друг с толкова емоция, че вероятно изглеждаше така, сякаш току-що започваме нещо, или пък го приключваме. Дори не го зърнахме, докато не застана на прага, а миг преди това вдигнах невидимия щит, за да не го усети.
„Кошмар“, обясних на Тамлин.
Но аз бях кошмарът.
Използвах точно онова, от което Тамлин се боеше още от първия ми ден тук.
Не бях забравила как в самото начало налетя на Люсиен. Предупреди го да спре да флиртува с мен. Да стои настрана. Страхуваше се, че може да избера червенокосия господар вместо него и да объркам всичките му планове. „Долу ръцете от нея“, беше повишил тон на Люсиен.
Не се и съмнявах, че в момента Тамлин преглеждаше в съзнанието си всеки поглед, всеки наш разговор. Всеки път, когато Люсиен ме бе защитавал — както В недрата на Планината, така и след това. Преценяваше доколко новата му връзка с Илейн имаше влияние над приятеля му.
Размишляваше върху факта как точно тази сутрин Люсиен коленичи пред мен, заклевайки се във вярност на новородената си богиня, а светлината ни обгръщаше, като че и двамата бяхме Избраници на Котела.
Задържах усмивката на лицето си още малко, после се облякох.
Чакаше ме още работа.
Глава 6
Една връзка ключове за вратите на имението беше изчезнала.
Но след снощната случка Тамлин като че ли не се интересуваше от това.
Закуската мина в мълчание, хибернските командири се цупеха, задето им се налагаше да чакат толкова време, за да видят втората дупка в стената, а Юриан за пръв път беше прекалено уморен, за да прави каквото и да било друго, освен да тъпче месо и яйца в противната си уста.
Тамлин и Люсиен очевидно бяха разговаряли преди закуската, но Люсиен умишлено стоеше на почтително разстояние от мен. Нито ме поглеждаше, нито ме заприказваше, сякаш още изпитваше потребност да убеждава Тамлин в невинността ни.
Хрумна ми да попитам в прав текст Юриан дали той бе откраднал ключовете от стража, на когото липсваха, но тишината ми действаше успокояващо.
Докато Ианта не влезе с парадна стъпка в трапезарията, старателно избягвайки погледа ми, като че аз самата бях ослепителното слънце, откраднато от нея.
— Простете, че прекъсвам закуската ви, но трябва да обсъдим един въпрос, Велики господарю — рече жрицата, спирайки рязко на половината си път към масата, в резултат на което светлите поли на робата й се разляха около краката й.
Всички наострихме уши.