Глава 56
Юриан се оказваше прав.
Бяхме надникнали в главата му и въпреки това се съмнявахме в него. Въпреки това се чудехме дали, докато пристигнем, Хиберн няма да е променил позицията си, или да ни е нападнал от друга страна.
Но открихме хибернската орда точно там, където ни изпрати Юриан.
И когато илирианската армия им налетя, докато нахлуваха в Двора на Лятото през границата с Пролетта… войниците на Хиберн определено изглеждаха смаяни.
Рис беше обгърнал силите ни с прикриващ щит — цялата ни армия. По слепоочията му се стичаше пот от напъна да укрива всички ни от зрението, слуха и обонянието на врага, докато летяхме километър след километър. Моите крила не бяха достатъчно мощни, затова Мор ответряваше двете ни, така че да не изоставаме от войската.
Всички пристигнахме вкупом. И когато Рис свали маскиращия щит, разкривайки озверелите илирианци, връхлитащи от небето в стегнати, симетрични редици, както и Мраконосците на Кеир, които ги атакуваха по земя, обвити в нощна тъмнина и въоръжени със стомана, проблясваща като звезди в черно небе… Не можех да сдържа доволството си от паниката, обзела пълчищата на Хиберн.
Но тя се простираше надалеч във всички посоки… Втурнала се да помете всяко нещо по пътя си.
— ЩИТОВЕ! — изрева Касиан на първата редица воини.
Един по един щитове в червено, синьо и зелено просветнаха около илирианците и оръжията им, застъпвайки се като люспите на риба. Като масивните метални щитове, които държаха в левите си ръце, прикрили телата им от глезен до рамо.
На земята безчет тъмни щитове изникнаха пред войската на Кеир.
Мор ни ответря до гористия хълм над полето, което Касиан бе избрал за сражението въз основа на докладите от Азриел. Тревистата шир се спускаше под наклон, който ни позволяваше да заемем висока позиция над вражеските сили; а точно зад тях се виеше тясна, плитка река. Успехът във всяка битка, беше ми обяснил Касиан по време на припряната закуска същата сутрин, често се дължал не на числеността на армията, а на добрия подбор на бойното поле.
Хибернската армия като че ли осъзна неизгодното си положение за секунди.
Илирианците обаче вече кацаха до войниците на Кеир. Касиан, Азриел и Рис се разпръснаха по фронтовата линия, всичките облечени в черните си илириански брони, въоръжени като останалите крилати воини; с щит в лявата ръка, илириански меч в дясната, бойни кинжали в ножници по телата им и шлемове.
Единствено шлемовете ги отличаваха от другите наоколо. За разлика от заоблените, каквито бяха тези на повечето илирианци, Рис, Азриел и Касиан носеха черни, чиито набузници бяха оформени като разперени гарванови крила. Остри като бръсначи гарванови крила стърчаха и точно над ушите им. Ефектът беше поразителен. Особено в комбинация с двата допълнителни меча, кръстосани на гърбовете им, бойните ръкавици, покриващи всеки сантиметър от ръцете им, и Сифоните, лъщящи по абаносовочерните брони на Касиан и Азриел.
Силата на Рис бушуваше около него в готовност да срази десния фланг, когато Касиан връхлетеше левия. Трябваше да я пести, в случай че пристигнеше кралят. Въоръжен с Котела.
Но тази армия, колкото и многобройна да беше… Като че ли кралят не я предвождаше. Нито Тамлин. Нито Юриан. Сякаш служеше само за предвестник на скорошното унищожение, ала толкова помитащ, че разрухата, която сееше… Можехме да я зърнем зад гърбовете на войниците; стълбовете дим багреха в черно безоблачното лятно небе.
В следващите часове с Мор не говорихме много.
Зловещото зрелище ме оставяше без думи, без способността за свързана реч. Благодарение на изненадата, която им спретнахме, или на чист късмет, от гибелфа нямаше и следа. Бях готова да прославям безкрайно Майката за това.
Дори всеки войник от лагера ни да беше сложил в закуската си от противоотровата на Нуан, тя нямаше да попречи на оръжията с потопени в гибелф върхове да разбият щитовете ни. Единствено щеше да възпре потискането на магията ни, ако се натъкнехме на онзи проклет прах… или ни пронижеше отровно оръжие. Изобщо имахме огромен шанс, че не използваха гибелф днес.
Защото, наблюдавайки касапницата, изтъняващата граница на владеенето на ситуацията… все повече се уверявах, че за мен нямаше място на фронтовата линия. Там, където всеки илирианец се сражаваше с мощта на меча си, със силата си и с доверието, което имаше в елфите от двете му страни. Дори воините на Кеир се биеха като един — покорни и целеустремени; вилнееха по бойното поле със сенки и стомана. Аз самата щях да се окажа пукнатина в непробиваемата им броня. А разгромът, който Касиан и илирианците му устройваха на хибернската армия…