Касиан удари левия фланг. Сифоните изстреляха кълба опустошителна сила, някои от които отскачаха от щитовете на врага, а други улучваха целта си и разкъсваха плът и кост.
Но местата, където магическите щитове на Хиберн успяваха да удържат на атаката… Рис, Азриел и Касиан щурмуваха със своите сили, изненадвайки вражеските войници беззащитни пред Сифоните и чистата илирианска стомана. Оцелелите след тази унищожителна вълна… падаха жертви на Мраконосците. На премереното им, хладнокръвно господство.
Полето се превърна в наквасена с кръв кална яма. Труповете сияеха под утринното слънце, отразявайки светлината му с броните си. Хибернската войска трескаво се бореше с илирианските редици, които ги тласкаха назад и все по-назад. Потъпкваха ги.
А когато левият фланг рухна, когато оцелелите благородници побягнаха… Останалите хибернски войници също бяха поносени от ужаса.
Един командир на кон не се предаде лесно. Не обърна назад към реката, за да спаси кожата си.
Касиан го набеляза, а когато изскочи от непробиваемата предна редица от щитове и мечове, войниците мигновено затвориха с тела образувалата се пролука. Мор стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя. Тъмният шлем и бронята на Касиан бяха оплискани с кал и кръв.
Той смени високия си щит с кръглия, закрепен за гърба му и изкован от същия черен метал.
И се втурна стремглаво.
Можех да се закълна, че дори Рис, намиращ в другия край на бойното поле, застина, гледайки как Касиан си пробива път през вражеските редици, устремен към хибернския командир. Който осъзна кой хвърчи към него и веднага затърси по-сериозно оръжие.
Касиан бе роден за всичко това — за бойното поле, за хаоса, за бруталността, за далновидната преценка на събитията.
Не спря набега си нито за секунда, сякаш знаеше позицията на всеки враг около себе си, сякаш дишаше заедно с ритъма на битката. Дори свали щита на Сифоните си, за да е максимално близо, за да почувства ударите на стрелите, забиващи се в абаносовочерния му щит. Замахнеше ли с него към някой войник, другата му ръка вече посичаше с меча следващия противник.
За пръв път виждах такава умелост, такава прецизност. Като че танцуваше.
Явно бях изразила удивлението си на глас, защото Мор отвърна:
— За него битката е точно това. Симфония.
Приятелката ми не откъсваше очи от смъртоносния танц на Касиан.
Трима войници имаха смелостта или неблагоразумието да го нападнат. Касиан ги умъртви с четири движения.
— Свещена Майко! — пророних.
Чак сега проумявах кой ме беше обучавал. Защо елфите трепереха, чувайки името му.
Защо илирианските воини от знатни родове му завиждаха толкова, че го искаха мъртъв.
Накрая Касиан се озова лице в лице с конника.
Вражеският командир беше намерил едно паднало копие. И замери с него Касиан.
Сърцето ми прескочи, докато гледах светкавичния полет на копието.
Но Касиан сви колене, прибра крила, извъртя щита си…
И посрещна копието с него. Можех да се закълна, че чух сблъсъка на метал в метал. Касиан обаче само отсече дръжката му с меча си и продължи да бяга, прибирайки за част от секундата и меча, и щита на гърба си.
Канех се да попитам защо бе това, но той вече беше грабнал друго паднало копие.
И го запращаше с такава енергия, извираща от цялото му тяло, с такова движение, абсолютно съвършено, че несъмнено един ден щях да го нарисувам.
Когато копието полетя, като че ли и двете армии застинаха на място.
Дори от подобно разстояние острието му попадна право в целта. Прониза гърдите на командира с такава сила, че го повали от коня му.
Когато тялото му се стовари на земята, Касиан вече беше над него.
Мечът му се издигна и спусна, отразявайки слънчевата светлина.
Касиан бе избрал правилната мишена. Защото Хиберн би отбой. Войската буквално се обърна и побягна към реката.
А на отсрещния й бряг ги посрещна армията на Таркуин — точно където Касиан я бе изпратил.
В капан между илирианците и Мраконосците откъм гърбовете им и двехилядната войска на Таркуин отвъд тясното речно корито…
Последвалото клане беше още по-тежко за гледане.
— Всичко приключи — каза Мор.
Слънцето напичаше и горещината нарастваше с всяка изминала минута.
— Не е нужно да гледаш повече — добави тя.
Защото някои от хибернските войници се предаваха. Свличаха се на колене.
Тъй като се намираха на територията на Таркуин, Рис му предостави решението за съдбата на пленниците.