Дори от разстояние разпознах бронята на Таркуин — по-богато украсена от тази на Рисанд, но също толкова всяваща страх. По металната й повърхност бяха изобразени рибни перки и люспи, а небесносинята му пелерина се влачеше в калта зад него, докато прекрачваше труповете, за да стигне до няколкостотинте оцелели военнопленници.
Таркуин впери поглед в коленичилите врагове. Шлемът скриваше лицето му.
Рис, Касиан и Азриел наблюдаваха случващото се, докато разговаряха с Кеир и илирианските капитани. Не виждах много крила сред телата, осейващи бойното поле. Майката бе милостива.
Но явно само тя, защото Таркуин направи жест с ръка и част от хибернските войници закрещяха за милост. Обещанията им да се отблагодарят с информация проехтяха дори до нас.
Таркуин посочи неколцина от тях и войниците му ги завлякоха нанякъде. За разпит. Който едва ли щеше да протече особено приятно.
Останалите обаче…
Таркуин протегна ръка към тях.
Отне ми малко време да се досетя защо хибернските войници се мятаха по земята и дращеха гърлата си, а някои дори се мъчеха да избягат, пълзейки. Тогава един от тях се строполи и светлината озари лицето му. И даже отдалеч съзирах, че от устата му извира вода.
От устите на всички извираше вода, защото Таркуин ги давеше на сушата.
* * *
Не видях Рис и останалите часове след това — другарят ми беше заповядал илирианският военен лагер да се премести от границата с Двора на Зимата до бойното поле. Ето защо двете с Мор се ответряхме безброй пъти от лагер на лагер, помагайки в преселението. Сестрите ми пренесохме накрая, след като Рисанд превърна повечето трупове в черен прах. Кръвта и калта не изчезнаха, но лагерът имаше прекалено удобно разположение, за да се откажем от него — или да губим време в търсене на ново.
Гледката като че ли не тревожеше Илейн. Май дори не й направи впечатление, че я ответряхме. Просто се вмъкна в обятията на Мор, а оттам — в същата шатра като предишната, изградена в новия лагер.
Неста обаче… Още с пристигането си я уверих, че всички са невредими. Но когато я доведохме на бойното поле… голямата ми сестра се вторачи в окървавената, разкаляна земя; във войниците от двата двора, които събираха оръжията на мъртвите врагове.
Чу как илирианците си разказват шепнешком един на друг за подвига на Касиан, как покосявал войниците като житни класове, как се биел като Еналиус — техния най-древен бог воин и най-почитан илирианец.
Явно от доста време не бяха виждали Касиан в битка. Чак в този момент осъзнавах, че по време на Войната е бил млад, а сега… Гледаха го така, както Великите господари гледаха Рис, след като им разкри на какво е способен. Един от тях, но някак различен.
Неста продължи да наблюдава и да слуша приказките на воините, докато изграждаха новия ни лагер покрай нас.
Не попита какво се бе случило с труповете, преди да я ответреем дотук. Не обърна никакво внимание на лагера, който Кеир и Мраконосците строяха до нашия — на войниците с абаносовочерните брони, които се подсмихваха на нея, на мен, на илирианците. Не. Само се увери, че Илейн дреме в шатрата си, а сетне предложи да помогне с рязането на плат за превръзки.
Точно с това бяхме заети край следобедния огън, когато Рис и Касиан ни доближиха, все още облечени в броните си. Азриел го нямаше с тях.
Рис приседна с глух металически звук на дънера, върху който седях аз, и ме целуна безмълвно по слепоочието. Миришеше на метал, кръв и пот.
Шлемът му издрънча на земята в краката ни. Притихнала, аз му подадох кана с вода и понечих да взема чаша, но той просто надигна каната и пи направо от нея. Водата се разплиска от ръба й, изтрополявайки по черния метал върху бедрата му, а когато накрая я остави, ми се стори толкова… уморен. В очите му се четеше пълно изтощение.
Неста беше скочила на крака и сега се взираше в Касиан, в шлема, който бе пъхнал под мишницата си, в окървавените оръжия, надничащи иззад раменете му. Тъмната му, потна коса висеше покрай лицето му, опръскано с кал дори на местата, където го бе скривал шлемът.
Погледът й обходи седемте му Сифона, поугаснали до смътночервено сияние. После сестра ми пророни:
— Ранен си.
Рис завъртя глава към него.
Касиан я наблюдаваше с мрачно лице и стъклени очи.
— Добре съм.
Дори думите му звучаха омаломощено.
Тя посегна към ръката му — тази, в която носеше щита си.
Касиан като че ли се поколеба, но накрая й я подаде, почуквайки с пръст Сифона върху дланта си. Бронята се поотдръпна нагоре по предмишницата му, разкривайки…
— Знаеш колко е глупаво да не се погрижиш за такава травма — нахока го леко уплашено Рис.