Рис вдиша рязко, щом провлачих ръка надолу по очертанията на мускулестия му корем, дивейки се на меката му кожа, на силното му тяло, и мигом долепи лека като перце целувка върху устните ми.
— Ако си прекалено уморена… — подхвана той, но застина напълно, когато пръстите ми продължиха похода си надолу, подминавайки изваяните мускули на корема му.
Отвърнах му с целувка. И още една. Докато езикът му не погали затворените ми устни и аз ги разтворих за него.
Единението ни беше отривисто и бурно, а преди краят да разтърси и двама ни, вече впивах нокти в гърба му, галейки пламенно крилата му.
Дълги минути след това краката ми останаха върху раменете му, докато гърдите му се издигаха и спадаха до моите, сякаш в отзвук от движенията на телата ни.
Накрая Рис се отдръпна и свали нежно краката ми от раменете си. Целуна вътрешните страни на двете ми колена и ги отпусна около тялото си, коленичейки пред мен.
Татуировките по коленете му бяха почти скрити от намачканите чаршафи, изображенията — разтегнати заради позата му. Въпреки това проследих с пръсти върховете на планините, трите звезди, изрисувани с мастило над тях, докато Рис стоеше коленичил между краката ми, вперил поглед в мен.
— Мислех за теб всяка една секунда на онова бойно поле — промълви тихо. — Това ми даваше цел и посока, сили да се справя.
Отново погалих татуировките по коленете му.
— Радвам се. Струва ми се, че… че част от мен беше с теб в боя. — Надникнах към бронята му, почистена и окачена върху една стойка до малкия гардероб. Крилатият му шлем блестеше като тлееща звезда в мрака. — Днешната битка… Почувствах я някак различна от онази в Адриата. — Рис само ме слушаше, впил търпеливи очи в мен. — В Адриата не можах… — Думите ми убягваха. — Хаосът в Адриата незнайно защо ми се стори по-лесен. Не искам да кажа точно лесен, ами…
— Знам какво искаш да кажеш.
Въздъхнах и се надигнах, заставайки колене до колене и лице в лице с него.
— Съвършено неуспешно се опитвам да обясня, че битките в Адриата и Веларис… В такива мога да се хвърля. Има кого да защитавам, а и това безредие някак… Способна съм, на драго сърце бих участвала в подобни битки. Но това, което видях днес, този тип война… — Преглътнах сухо. — Ще се срамуваш ли от мен, ако ти призная, че не знам дали съм готова за такъв бой?
Да се изправя лице в лице с врага, да замахвам с меча, да пронизвам, докато не забравя кое е горе и кое — долу, докато калта и кръвта не размият границата между приятел и неприятел, докато не се науча да разчитам толкова на воините до мен, колкото и на собствените ми умения. А близостта, какофонията, немислимите мащаби на касапницата…
Той хвана лицето ми между дланите си и ме целуна веднъж.
— Никога. Нищо не би ме накарало да се срамувам от теб. Най-вече това. — Той задържа устни до моите, споделяйки дъха ми. — Днешната битка наистина беше различна от тези в Адриата и Веларис. Ако бяхме имали повече време да те обучим на работа с войската, щеше смело да се сражаваш в бойните редици, да тежиш на мястото си. Но само ако го искаше. А засега, в тези първи сблъсъци… Аз определено не бих желал да те пратя в онази кланица. — Той ме целуна отново. — С теб сме едно цяло. — Изрече до устните ми. — Ако някога поискаш да ме придружиш в боя, за мен ще е чест.
Отдръпнах глава от ръцете му и сбърчих вежди.
— Сега определено се чувствам като страхливка.
Той погали бузата ми с палец.
— Никой никога не би си помислил такова нещо за теб, Фейра. Не и след всичко, което си сторила. — Той се умълча за миг. — Войната е грозна, мръсна и безмилостна. Но войниците на бойното поле са само част от нея. Не подценявай влиянието си върху тях; какво значи да виждат как се грижиш за ранените, как участваш в срещите и съвещанията.
Замислих се върху думите му, проследявайки с пръсти илирианските татуировки по гърдите и раменете му.
И дали заради приятната възбуда след единението ни, или заради спомена за днешната битка… незнайно защо, но му повярвах.
* * *
Армията на Таркуин не се сля с нашата както тази на Кеир, а устрои лагера си в съседство. Азриел извеждаше отряд след отряд разузнавачи, за да издирват остатъка от хибернската армия, да проучат следващия им ход. Но непразно.
Питах се дали Тамлин е с тях, дали бе изпял пред Хиберн всичко, обсъждано на срещата с Великите господари. За дрязгите между дворовете ни. Но не смеех да задам въпроса на никого.
И все пак се осмелих да попитам Неста дали усеща силата на Котела да се разбужда. За щастие, тя ме увери, че не долавяла нищо странно. Въпреки това… Знаех, че Рис често се свързва с Амрен във Веларис, интересувайки се дали е открила нещо ново в Книгата.