От изток прииждаха дъждовни облаци, а и слънцето се снижаваше все повече към дърветата зад нас — исполински кленове и дъбове, ето защо решихме да кацнем. Рис свали прикриващия ни щит.
Искаше да се разчуе, хибернските войници да се разприказват, недоумявайки кой ги дебне отвсякъде. Кой ги изтребва.
Но те вече знаеха.
И този път наблюдавах от лагера, от широкото било на един хълм, спускащ се към тревистата долчинка, където хибернци бяха възнамерявали да пренощуват. Илейн се свря в шатрата си веднага щом илирианските воини й я издигнаха. Неста първа отиде до ръба, за да гледа битката, развихрила се под нас. После Мор застана до нея, а накрая и аз.
Тътенът на сражението и дрънченето на метал като че ли не плашеха голямата ми сестра, впила поглед във фигурата с черна броня, която водеше редиците и от време на време заповядваше гръмко на войниците да атакуват или да удържат някой фланг.
Хиберн се беше подготвил добре за тази битка. А грохналата армия, дошла тук да пренощува, се оказваше чиста заблуда… също като нашата.
Войниците на Кеир започнаха да падат първи; сенките им сякаш се изпаряваха във въздуха, докато предните им редици поддаваха на вражеския натиск.
Мор следеше клането с каменно лице. Несъмнено се надяваше баща й да е сред нарастващата купчина мъртъвци. Само че Кеир успя да прегрупира Мраконосците, да закрепи предната редица, макар и чак след като Касиан му изрева да го стори. А от другата страна на полето…
Рис и Таркуин дотолкова бяха изтощили силите си, че воюваха с мечове. А от краля, Юриан и Тамлин отново нямаше и следа.
Мор подскачаше от крак на крак, надничайки често към мен. Кръвопролитието и жестокостта явно опияняваха нещо у нея. Долавях, че не й се искаше да стои тук с мен.
Но това… това преследване на армии, тази борба за преднина…
Така нямаше да постигнем нищо. Не за дълго.
Небесата се отвориха и стълкновението се превърна в кална сеч. Сифоните проблясваха, войници загиваха. Хиберн сееше от собствената си магия върху нашата войска, а и стрелите, потопени в гибелф, засвистяха по бойното поле заедно с цели облаци от отровата, които, за радост, не издържаха дълго в проливния дъжд. И не повлияваха на войниците ни — ни най-малко, — благодарение на противоотровата на Нуан. Те избягваха умело стрелите, спираха ги с щитовете си или направо разсичаха дръжките им в полет, оставяйки каменните им остриета да се сипят безвредно от небето.
Касиан, Азриел и Рис продължаваха да се бият, да убиват. Таркуин и Вариан прегрупираха воините си така, че да подпомогнат рухващите редици на Кеир.
Но твърде късно.
Дори от разстояние, дори през дъждовната завеса съзряхме съвсем отчетливо как тъмната редица от Мраконосци поддава под яростната атака на хибернската кавалерия.
— Проклятие! — изсъска Мор и стисна ръката ми толкова силно, че сигурно остави синина. Топлият летен дъжд не спираше да кваси дрехите ни, косите ни. — Проклятие.
Хибернските конници се изляха, подобно на буйна вода през скъсана дига, разсичайки Мраконосците надве. Ревът на Касиан проехтя чак до билото на хълма, после генералът се втурна през дъжд от стрели и копия, въпреки че Сифоните му почти угасваха и го бранеха едва-едва. Можех да се закълна, че Рис му заповяда да спре, но Касиан се приземи точно в центъра на вражеските сили, разкъсали редиците ни, и отприщи цялата си мощ.
Неста си пое рязка, свистяща глътка въздух.
Хиберн все повече и повече разпръскваше армията ни. Рис запрати силата си по единия фланг на врага в опит да го отблъсне назад. Но беше изцеден до капка от снощи. Вместо стотици, камшиците от сенки повалиха десетки.
— Подновете редиците — процеди Мор, пускайки ръката ми, за да закрачи нервно, докато дъждът шуртеше по лицето й. — Подновете проклетите редици!
Касиан се мъчеше. Азриел се хвърли в мелето, просто облак от сенки с аура от синя светлина, и си запроправя път към мястото, където Касиан се биеше напълно обграден от врагове.
— Свещена Майко! — промълви Неста.
Не от възхищение. Не — гласът й бе пропит от същински ужас.
Моят също, когато я уверих:
— Ще успеят.
Поне се молех да е така.
Макар че тази битка… тя беше само един от ходовете, които Хиберн ни беше приготвил.
Просто дребна част от арсенала му, а вече ни изтласкваше назад, назад и все по-назад…
В центъра на бойното поле, като лумващ въглен избухна червена светлина. Войниците в периметъра й загинаха.
Но все повече хибернски войници обграждаха Касиан. Дори Азриел не смогваше да се докопа до него. Коремът ми се преобръщаше отново и отново.