Нямаше да се предадат лесно. Кралствата и земите, ламтящи за човешки роби, нямаше да се откажат от войната, освен ако ножът не опреше до кокал. И дори тогава… Още в самото начало научихме по трудния начин, че не зачитаха древните правила и ритуали на битката. А елфическите земи, изпратили свои воини да се бият рамо до рамо със смъртните… Изтребваха ни като плъхове.
Пропъдих с ръката си, наслоена с моята собствена и чужда кръв, една муха, която зажужа до ухото ми.
Някога си мислех, че смъртта ще е нещо като спокойно завръщане у дома — сладка, тъжна приспивна песен, нежен зов към отвъдното.
Настъпих с бронирания си ботуш флагщока на един знаменосец от армията на Верноподаниците, размазвайки червеникава кал по глигана с големи бивни, извезан върху смарагдовия флаг.
Вече се питах дали приспивната песен на гибелта представляваше всъщност прелестна мелодия, или такава по-скоро беше жуженето на мухи. Дали мухите и белите червеи не бяха лакеи на Смъртта.
Бойното поле се простираше до хоризонта във всяка посока, освен към крепостта зад мен.
Три дни устоявахме на вражеските атаки; три дни се сражавахме и погивахме тук.
Но успяхме да отбием щурма им. Отново и отново прегрупирах човешките и елфическите войски, не пропуснахме Верноподаниците отвъд редиците си дори след като разбиха уязвимия ни десен фланг с нови взводове на втория ден.
Точех от силата си, докато от нея не остана само дим във вените ми, а после впрегнах в действие илирианското си обучение, докато в света не останаха само мечът и щитът ми, единствените ми оръжия срещу вражеските орди.
Едно съдрано илирианско крило стърчеше от купчина трупове на Върховни елфи, сякаш цели шестима от тях се бяха борили срещу великия воин. Сякаш той ги бе повлякъл до един със себе си в отвъдното.
Сърцето ми изпълваше с бесен тътен цялото ми разбито тяло, докато извлачвах труповете един по един.
Подкрепленията пристигнаха призори на третия и последен ден, изпратени от баща ми след молбата ми за помощ. Заслепен от бойна ярост, дори не забелязах кой е взводът — само че е илириански. Все пак мнозина от воините се биеха със Сифони.
Ала в часовете, откакто спасиха кожите ни и обърнаха битката, не срещнах никого от братята си сред живите. Не знаех дали Касиан и Азриел изобщо са се сражавали с нас.
Азриел и не очаквах да зърна, защото баща ми го пазеше за шпионски мисии, но Касиан… Касиан можеше да е попаднал на бойното поле. Нямаше да се учудя, ако баща ми го беше назначил във взвод, който изпращаше на сигурна смърт. И наистина — едва половината от воините излязоха живи от касапницата, тежко ранени и куцукащи.
Болезнените ми, окървавени пръсти се впиха в огъната броня и влажната, вкочанена плът, за да извлека и последния труп на Върховен елф от купчината, струпана върху загиналия илириански воин.
Тъмната коса, златистокафявата кожа… Същите като на Касиан.
Мъртвешкисивото лице обаче, взиращо се в небето, не беше това на Касиан.
Свистяща въздишка се изниза от гърдите ми. Чувствах дробовете си разранени от бойния амок, устните си — сухи и напукани.
Имах нужда от вода — остра нужда. Наблизо още едни илириански крила стърчаха сред купчина трупове.
Запрепъвах се към нея, изпращайки съзнанието си на познатото тъмно, тихо място, докато изправях усукания врат на воина, за да погледна лицето под неукрасения му шлем.
Не беше Касиан.
Продължих през полето от трупове към следващия илирианец.
И към следващия. И към следващия.
Някои от тях познавах. Други — не. А полето от плът се простираше сякаш безкрай под небето.
Километър след километър. Кралство на гниещи мъртъвци.
И аз не спирах да търся.
Първа част
ПРИНЦЕСА НА МЪРШАТА
Глава 1
Фейра
Картината беше лъжа.
Живописна, красива лъжа, пълна с бледорозови цветя и ярки слънчеви лъчи.
Бях я започнала предишния ден като лежерен етюд на розовата градина, скътана зад отворените прозорци на ателието. Отвъд плетеницата от тръни и сатенени листа яркозелените хълмове се ширеха към хоризонта.
Безкрайна, несекваща пролет.
Ако бях нарисувала този проблясък от двора, както усетът ми диктуваше, картината щеше да изобразява раздиращи плътта тръни, цветя, недопускащи нито лъч слънчева светлина до по-дребните растения, и хълмове, обагрени в червено.
Но всеки замах с четката беше изчислен; всяко преливане на цветовете бе предвидено да изобрази не само пролетна идилия, но и ведро настроение. Не съвършено щастие, но най-сетне изцерена от ужасите душа. Поне това разкриваше пресметливата ми ръка.