Тамлин, умислен и начумерен, попита:
— Какво има?
Тя се престори, че тъкмо забелязва пратениците от Хиберн. Едва се сдържах да не изсумтя заради тревожния поглед, който им хвърли, преди да върне очи към Тамлин. Следващите й думи не ме изненадаха.
— Май е по-добре да говорим след закуската. Насаме.
Несъмнено политическа маневра, за да им подскаже, че всъщност тя има влияние тук — върху Тамлин. Както и че може би и Хиберн би желал да спечели благоразположението й, като се имаше предвид с каква информация се бе снабдила. Аз пък бях достатъчно жестока, за да подхвърля мило:
— Ако можем да се доверим на съюзниците си от Хиберн да воюват рамо до рамо с нас, то можем да разчитаме и на дискретността им. Да чуем какво имаш да казваш, Ианта.
Тя дори не надникна към мен. Сега обаче се бе озовала впримчена между чистата обида и любезността… Тамлин прецени компанията ни на фона на искането на Ианта и подкани:
— Да чуем.
Бялото й гърло подскочи.
— Има… Жриците ми откриха, че земята около храма ми… умира.
Юриан врътна очи и продължи да яде бекона си.
— Тогава съобщи на градинарите — посъветва я Брана, преди и тя да върне вниманието си към храната.
Дагдан се подсмихна над чашата си чай.
— Не е по силите на градинаря — изопна гръб Ианта. — Главня трови земите ни. Листата, корените, пъпките… всичко погива. Това е работа на нагите.
С усилие се възпрях да не надзърна към Люсиен — да проверя дали и той не бе забелязал прекалената възбуда в очите й. Дори Тамлин въздъхна, сякаш прозрял намеренията й: мъчеше се да се изкачи обратно в йерархията на двора му, навярно сътворила план да отрови земята, а сетне чудотворно да я изцери.
— В гората има и други места, където растителността мре безвъзвратно — продължи Ианта, притиснала окичена в сребро ръка към гърдите си. — Боя се, че това е знак за предстоящо нападение на нагите.
О, да, бях влязла под кожата й! Чудех се какво ли ще направи след вчерашната случка, след като й бях отмъкнала под носа мига на слава и власт. Но това… Хитро решение.
Потиснах надълбоко злорадата си усмивка и подметнах с топъл глас:
— Ианта, дали случаят не е за хората от поддръжката?
Тя се скова и най-после обърна лице към мен. „Въобразяваш си, че владееш играта — сърбеше ме езикът да й кажа, — но дори не подозираш, че всеки твой ход от снощи и от тази сутрин е продиктуван от мен.“
Кимнах към принца и принцесата, а после и към Люсиен.
— Следобед заминаваме за оглед на стената, но ако проблемът още е налице, като се върнем след няколко дни, ще ти помогна да го решим.
Окичените й със сребро пръсти се свиха в хлабави юмруци до тялото й. Но като една истинска усойница Ианта се обърна към Тамлин:
— Вие ще ги придружавате ли, Велики господарю?
Очите й отскочиха първо към мен, след това и към Люсиен — посланието в тях беше прекалено настойчиво, за да е просто небрежно надзъртане.
Вече усещах призрачно, леко главоболие, което се влошаваше с всяка нейна дума. Бях си легнала твърде късно и не се бях наспала, а имах необходимост от сили за предстоящите дни.
— Не, няма — отсякох, преди Тамлин да е смогнал да отговори.
Той остави приборите си.
— Всъщност мисля да ги съпроводя.
— Не се нуждая от придружители.
Нека сам раздипля пластовете на отбранителната ми реакция.
Юриан изсумтя.
— Започваш да се усъмняваш в добрите ни намерения ли, Велики господарю?
— Внимавай какви ги приказваш! — озъби му се Тамлин.
Опрях длан върху масата.
— Ще съм в безопасност с Люсиен и стражите.
На Люсиен май му се щеше да потъне в стола си и да изчезне завинаги.
Погледнах към Дагдан и Брана с едва доловима усмивка.
— Мога да се защитавам и сама, ако се наложи — уверих Тамлин.
Двамата даемати отвърнаха на усмивката ми. Не ги бях усетила да опипват за пореден път нито щита в съзнанието ми, нито бариерите, които се стараех да държа около колкото можеше повече от тукашните. Но непрестанната употреба на силата ми започваше да ме изтощава — отсъствието от това място за цели четири-пет дни щеше да е истинско облекчение.
— Може би е най-разумно да отидеш, приятелю — прошепна Ианта на Тамлин. Изчаках. Изчаках да чуя следващата глупост, изнизваща се от нацупената й уста. — Не се знае кога Дворът на Нощта ще пробва да я похити отново.
Имах само миг да обмисля реакцията си. Да избера да се облегна назад в стола си, свивайки рамене напред, и да призова спомените за Клер, за Рис с прободени от ясеновите стрели крила — все образи, които да наквасят мириса ми със страх.
— Да нямаш новини? — прошепнах.