Мътните му очи се присвиха от агония, но и сякаш в отговор на мислите ми. Да — уверяваше ме с поглед. — Върви.
— Кралят вдигна щитове в съзнанието ми — не спираше да дърдори Ианта, — за да не ми навредиш отново, като те открия.
Надникнах иззад дървото и я забелязах в единия край на горската полянка, където наблюдаваше смръщено проснатия сюриел. Носеше обичайната си светла роба и синия камък върху качулката си. И водеше единствено двама стражи. След всичко, което се бе разиграло… не преставаше да ме подценява.
Скрих се зад дървото, преди да ме е съзряла. И отново срещнах погледа на сюриела.
Позволих му да прочете всяка от емоциите, които напълно се избистриха в съзнанието ми.
Той кимна. Или поне опита.
А аз му се усмихнах за сбогом. И излязох на полянката.
— Трябваше да ти прережа гърлото онази нощ в шатрата — заявих на жрицата.
Един от стражите изпрати стрела към мен.
Спрях я със стена от твърд въздух, която изчезна миг по-късно. Силите ми почти бяха изцедени. И ако щитът ми понесеше още един удар от ясенова стрела…
Лицето на Ианта се стегна.
— Съветвам те да преосмислиш тона си. Все пак аз ще съм най-голямата ти защитница в Хиберн.
— Май първо ще се наложи да ме заловиш — отвърнах студено.
И побягнах.
* * *
Можех да се закълна, че древната гора ми отвори път.
Че бе прочела последните ми мисли, насочени към сюриела, и ме пропускаше през себе си.
Но не и тях.
Влях сетните остатъци от силата си в краката си, за да не се превият коленете ми, докато препусках измежду дърветата, прескачайки камъни и поточета, заобикаляйки обгърнати в мъх скали.
Въпреки това стражите — и Ианта — не ме изпускаха от очи, колкото и да ругаеха по дънерите, които сякаш изскачаха на пътя им, по камънаците, поддаващи под краката им. Но само още малко трябваше да ги надбягвам.
Едва още няколко километра. Да ги отдалеча от сюриела, да му дам време да се измъкне.
И да ги накарам да си платят за стореното. До последна капка кръв.
Освободих сетивата си и им позволих да ме водят. Гората свърши останалото.
Може би тя ме очакваше. Може би точно тя бе наредила на дърветата да се отместват от пътя ми.
Хибернските стражи ме настигаха. Краката ми летяха под мен, скорострелни като на сърна.
Започнах да разпознавам дърветата, камъните. Ето там бях стояла с Рис — бях флиртувала с него. Там пък, на онзи клон, другарят ми се беше разположил да ме чака.
Нещо разпори въздуха зад мен — стрела.
Кривнах вляво и почти се забих в някакво дърво. Стрелата изсвистя далеч от мен.
Напред светлината се променяше — ставаше по-ярка. Полянката.
Изпуснах въздишка на облекчение, която се постарах да чуят.
Изхвърчах от гората и коленете ми изпукаха, когато се завтекох през камънака към колибата с покрив от коса.
— Помощ! — провикнах се, така че да доловят и това.
Дървената врата беше открехната. Светът се забавяше и избистряше с всяка моя стъпка, с всеки удар на сърцето ми.
Прескочих прага и влетях в колибата на Тъкачката.
Глава 60
Като прекрачих прага, стиснах дръжката на вратата и забих пети в пода, насочвайки малкото си останала енергия към ръцете си. Вратата в никакъв случай не биваше да се затваря. Да ме заключва вътре.
Невидими ръце я забутаха, но аз стиснах зъби и опрях крак в стената, долавяйки как желязото се впива в дланите ми.
Стаята зад мен тънеше в мрак.
— Крадличке — изпя меден глас от тъмнината.
— Нали съзнаваш — изчурулика отвън Ианта, забавяйки крачка, — че ще трябва да убием обитателите на колибата заедно с теб. Колко егоистично от твоя страна, Фейра.
Макар и задъхана от умора, смогнах да удържа вратата отворена, като внимавах да не ме видят от другата й страна.
— Срещала си се с близнака ми — изсъска приглушено Тъкачката. В гласа й се четеше леко удивление. — Подушвам го по теб.
Отвън Ианта и стражите се приближаваха. Все повече и повече.
Усетих как някъде в дъното на стаята Стрига се раздвижи. Усетих как става. И пристъпва към мен.
— Какво си ти? — прошепна Тъкачката.
— Фейра, понякога си много наивна — оплака се Ианта. Точно отпред. Виждах малко от светлата й роба през пролуката между вратата и прага. — Да не си въобразяваш, че можеш да ни устроиш засада в тази къщурка? Зърнах щита ти. Останала си без капчица сила. И не смятам, че онзи трик със сиянието ще ти е от помощ.