Тъкачката закрачи бавно към мен и роклята й зашумоля в мрака.
— Кого ми водиш, малка вълчице? Кого си ми довела?
Ианта и двамата й стражи прекрачиха прага. И направиха по още една стъпка през отворената врата. Не ме забелязаха в сенките зад нея.
— Вечеря — отговорих на Тъкачката и с ловко завъртане изскочих навън.
Пускайки дръжката.
Когато вратата се затръшна с такава мощ, че цялата колиба се разтърси, съзрях кълбото елфическа светлина, което Ианта вдигна, за да освети стаята.
Видях ужасяващото лице на Тъкачката, как устата й с проядени зъби широко се разтваря от доволство и злокобен глад. Древна богиня на смъртта, ламтяща за живот. И красивата жрица пред нея.
Вече препусках към гората, когато стражите и Ианта закрещяха.
* * *
Безкрайните им писъци ме преследваха поне километър. Щом стигнах до мястото, където бяха повалили сюриела, вече не ги чувах.
Мършавите гърди на проснатото същество се надигаха и спадаха на откъслечни интервали, дишаше твърде пресекливо.
Умираше.
Строполих се на колене до него, потъвайки в окървавения мъх.
— Нека ти помогна. Мога да те изцеря.
Също както бях помогнала на Рисанд. Щях да извадя стрелите и да му дам от кръвта си.
Посегнах към първата, когато суха, кокалеста ръка сграбчи немощно китката ми.
— Магията ти… — програчи сюриелът. — Едва е останала. Не я… пилей по мен.
— Мога да те спася.
Съществото стисна по-здраво китката ми.
— Вече съм мъртъв.
— Какво… какво да направя?
Думите ми прозвучаха някак излиняло, крехко.
— Остани… — промълви той. — Остани с мен… до края.
Поех ръката му.
— Съжалявам.
Само това ми хрумваше да кажа. Аз бях виновна — аз го бях довела тук.
— Знаех — процеди съществото, доловило мислите ми. — Знаех, че ме следите.
— Тогава защо дойде?
— Ти… имаш добро сърце. Пребори се със страха си. Имаш… добро сърце — повтори.
Заплаках.
— Ти също — отвърнах, позволявайки на сълзите ми да се стичат по окървавената му, съдрана роба. — Благодаря ти. За това, че ми помогна. Когато никой друг не го стори.
Върху устата му, лишена от устни, изплува ефимерна усмивка.
— Фейра Арчерън. — Измъчена глътка въздух. — Казах ти… да останеш с Великия господар. И ти ме послуша.
Предупреждението му при първата ни среща.
— Говорил си… говорил си за Рис.
През цялото това време. През цялото време…
— Остани с него… и всичко ще се нареди.
— Да. Останах. И всичко наистина се нареди.
— Не, още не е. Остани с него.
— Добре.
Завинаги.
Гърдите на сюриеда се надигнаха — сетне спаднаха.
— Дори не знам името ти — прошепнах.
Сюриел — това беше титла, название за расата му.
Пак неизменната вяла усмивка.
— Има ли значение, Унищожителке на проклятия?
— Да.
Очите му притъмняха, но вместо да ми отговори, каза единствено:
— Върви сега. По-зли… по-зли твари идат. Кръвта… тя ги привлича.
Стиснах мършавата му ръка с изстиваща суха кожа.
— Ще поостана още малко.
Убила бях достатъчно животни, за да знам кога едно тяло наближаваше смъртта. Щеше да го повлече съвсем скоро, само след няколко глътки въздух.
— Фейра Арчерън — повтори сюриелът, вперил очи в разлистените корони на дърветата, в небето отвъд тях. Той вдиша болезнено. — Една молба.
Приведох се към него.
— Каквото кажеш.
Поредната гъргореща глътка въздух.
— Остави този свят… едно по-добро място от вида, в който го завари.
И когато гърдите му се надигнаха за сетен път, когато дъхът напусна тялото му за последно, проумях защо сюриелът ми се притичваше на помощ отново и отново. Не само от добрина… а защото в него живееше мечтател.
И сърцето на един мечтател спря да бие в гърдите на чудовището.
Внезапното му мълчание отекна в моето.
Отпуснах глава върху гърдите му, върху притихналия купол от кости и заридах.
Продължих да ридая, докато не долових нечия силна ръка върху рамото си.
Мирисът й, допирът й не ми бяха познати. Но разпознах гласа, когато Хелион рече приглушено:
— Хайде, Фейра. Тук е опасно. Ела.
Вдигнах глава. Той ме наблюдаваше с мрачно лице и пребледняла кафеникава кожа.
— Не мога да го зарежа тук — отвърнах, упорито вкопчила се в ръката на сюриела.
Не ме интересуваше как ме бе намерил Хелион. И защо.
Той стрелна очи към мъртвото същество и стисна устни.
— Аз ще се погрижа за него.
Щеше да го изгори — със силата на слънцето.
Позволих му да ме изправи на крака. Да протегне ръка към трупа…