— Почакай.
Хелион се подчини.
— Дай ми пелерината си. Моля те.
Той свъси недоумяващо вежди, но развърза пурпурната пелерина, окачена на раменете му.
Без да му обяснявам, покрих тялото на сюриела с изящния плат — безкрайно превъзхождащ отвратителните дрипи, които му беше дала Ианта. Подпъхнах нежно пелерината на Великия господар под широките му рамене, под кокалестите му ръце.
— Благодаря ти — прошепнах за последно на сюриела и отстъпих назад.
Пламъците на Хелион лумнаха в чисто, ослепително бяло.
И изпепелиха сюриела само за миг.
— Хайде — подкани ме отново Хелион и ми подаде ръка. — Да те върнем в лагера.
Грижовният му глас пропука сърцето ми. И ме подтикна да поема ръката му.
Докато топлата светлина на Великия господар ни ответряваше надалеч, можех да се закълна, че видях как призрачен вятър разнася купчинката прах.
Глава 61
Хелион ме ответря до военния ни лагер. Право в шатрата на Рис.
Другарят ми беше пребледнял. Омърлян и окървавен от глава до пети.
Отворих уста — не знаех дали, за да попитам как е завършила битката, или за да му разкажа какво се бе случило с мен.
Рис обаче просто ме придърпа в обятията си.
И когато ме обгърна с уханието си, с топлината и закрилата си… отново заридах.
Нямах представа кой друг беше в шатрата. Кой бе оцелял в сражението. Но всички си тръгнаха.
А другарят ми ме залюля нежно в прегръдката си, докато плачех безутешно.
* * *
Разказа ми какво бе станало чак когато сълзите ми пресъхнаха. Когато изми черната кръв на сюриела от ръцете и лицето ми.
Секунда по-късно излетях от шатрата, препускайки през калта, заобикаляйки морни, грохнали войници. Рис ме последва, но не продума нищо, когато нахълтах през входа на друга шатра и обходих с поглед вътрешността й.
Мор и Азриел стояха пред едно легло, следейки всяко движение на лечителката, седнала до него.
И разперила сияещи ръце над Касиан.
В този миг проумях — проумях за какво мълчание ми бе говорил веднъж самият той.
Точно това мълчание си проправи път в главата ми, като зърнах калното му, изкривено от болка лице, белязано почти от несвяст; като чух мъчителното му, хрипливо дишане.
Като видях разреза, лъкатушещ от пъпа му чак до дъното на гръдната му кост. Разпорената плът. Кръвта — макар и само малка струйка от нея.
Олюлях се на краката си и Рис ме прихвана под лактите.
Лечителката, свъсила съсредоточено вежди, дори не погледна към мен. Под светещите й ръце ръбовете на дълбоката рана бавно се приближаваха един към друг.
Но щом изглеждаше толкова страшна дори сега…
— Как? — пророних дрезгаво.
Преди малко Рис ми беше казал три неща:
Бяхме надвили врага — едва. Отново бяха оставили съдбата на оцелелите в ръцете на Таркуин. И Касиан бе пострадал тежко.
— Ти къде беше? — попита ме Мор.
Беше подгизнала, обляна в кръв и кал. Азриел също. За щастие, поне по тях не се виждаха други травми, освен дребни драскотини.
Поклатих глава. Докато Рис ме държеше в обятията си допреди няколко минути, го бях допуснала в съзнанието си. Показах му всичко — обясних му за Ианта, сюриела и Тъкачката. Какво ми беше казало съществото. Очите на Рис помътняха за миг и осъзнах, че Амрен вече пътуваше насам с Книгата. За да помогне на Неста да намери Котела… или поне да опита. Оставих на него да обясни на Мор.
Разбрал бе, че ме няма, чак след края на битката, когато осъзнал, че Мор участва в боя. И че вече не съм в лагера.
Тъкмо достигал шатрата на Илейн, когато Хелион изпратил вест, че ме е открил с помощта на дарбата си да долавя подобни неща. И че щял да ме върне в лагера. Смътен, сбит разказ.
— Той ще… да не би да…
Нямах сили да довърша. Думите ми се бяха превърнали в толкова чужди и далечни като звездите.
— Не — отвърна лечителката, без да ме удостои с поглед. — Но ще го боли няколко дни.
И наистина — двата края на раната вече се докосваха, плътта започваше да се прибира.
Горчива жлъчка се надигаше в гърлото ми от кървавата гледка…
— Как? — попитах отново.
— Не ни изчака — рече с равен тон Мор. — Спусна се сам да прегрупира войниците от предната редица. Един от вражеските командири го нападна. Касиан не отстъпи. Докато Аз го настигне, вече го бяха повалили.
Азриел непримиримо бе впил очи в затварящата се рана с каменно изражение на лице.
— Ти къде беше? — повтори въпроса си Мор.
— Ако ще се биете — обади се рязко лечителката, — излезте. Не помагате на пациента ми.
Никоя от нас не помръдна.
Рис погали ръката ми.
— Както винаги си свободна да ходиш където пожелаеш, когато пожелаеш. Но Мор май се опитва да каже… че е хубаво следващия път поне да оставиш бележка.